— А, ясно. Но имаше и нещо за някакъв костюм, сив костюм, ако не се лъжа, с който са ви видели там, както той казва, и който той не може да намери сега. Били ли сте с такъв костюм?
— Не. Аз бях със сини дрехи, същите, които носех, когато дойдох тук. Те ми ги взеха и ми дадоха ей тези.
— Но според него вие сте му казали, че сте ги дали на химическо чистене в Шарон, а той не можел да намери там никой, който да знае нещо по тоя въпрос. Какво ще кажете за това. Давали ли сте ги на химическо чистене там?
— Да, господин Смили.
— Кому?
— Знаете, не мога да си спомня сега. Но мисля, че бих могъл да намеря човека, ако отида там пак… той е близо до гарата. — Но при тези думи Клайд сведе очи, за да не срещне погледа на Смили.
И тогава Смили, както Мейсън преди него, започна да го разпитва за куфарчето в лодката и щом е могъл да доплува до брега облечен и обут, дали не е било възможно да доплува до Робърта и да й помогне да се хване за преобърнатата лодка. А Клайд обясни, както и преди, че го било страх да не го повлече тя на дъното, но сега за първи път добави, че й извикал да се хване за лодката, докато преди беше казал, че лодката била отнесена настрана от течението. И Смили си спомни, че Мейсън му бе споменал това. Също така във връзка с думите на Клайд, че вятърът му духнал шапката, Мейсън бе казал, че можел да докаже чрез свидетели, както и с бюлетина за времето, че нямало никакъв полъх на вятър в този изключително тих ден. И тъй, явно Клайд лъжеше. Историята му беше шита с бели конци. Все пак Смили не искаше да го смути и току се обаждаше: „Да, разбирам“ или „Разбира се“, или „Значи, така стана, а?“
И най-после го попита за белезите по лицето и главата на Робърта. Защото Мейсън беше обърнал вниманието му върху тях с твърдението, че удар, нанесен от лодката, не можел да я контузи на двете места. Но Клайд го увери, че лодката я ударила само веднъж и всичките рани се дължали на това и той не можел да си представи от какво друго са били причинени. Но веднага му стана ясно колко безнадеждни са всички тези обяснения. Защото неспокойното му смутено държане така явно го издаваше, че Смили не му вярваше. Съвсем очевидно той смяташе за подлост факта, че Клайд не е помогнал на Робърта — плитко скроено извинение за това, че я е оставил да умре.
Твърде уморен и обезсърчен, за да лъже повече, най-после Клайд замълча. А Смили, прекалено огорчен и притеснен, за да му се иска да чете морал или да обърква Клайд още повече, мърдаше на стола, въртеше се и най-сетне заяви:
— Е, май трябва вече да си вървя, Клайд. Пътищата оттук до Шарон са доста лоши. Но много съм доволен, че можах да чуя всичко, както го виждате вие. И ще го предам на чичо ви точно както ми го разказахте. Но засега, ако бях на ваше място, бих говорил колкото е възможно по-малко… поне докато получите някакво съобщение от мен. Беше ми наредено да намеря тук, ако мога, адвокат, който да поеме защитата ви, но понеже е късно, а господин Брукхарт, главният ни юрисконсулт, се връща утре, мисля да почакам, докато първо поговоря с него. Тъй че, ако се вслушате в моя съвет, няма да казвате нищо, докато не ви се обадим той или аз. Той ще дойде сам, а може и да изпрати някого; този човек, който и да е, ще донесе писмо от мен и след това ще ви каже какво да правите.
С това предупреждение Смили се сбогува и остави Клайд на неговите мисли; сам той ни най-малко не се съмняваше във виновността на младежа и в това, че нищо друго, освен милионите на Грифитс, ако семейството реши да ги похарчи, не ще може да го спаси от съдбата, която безспорно е заслужил.
И тъй на другата сутрин Самюъл Грифитс и син му Гилбърт, застанал до него в голямата гостна на дома им на Уикейджи авеню, изслушаха доклада на Смили за срещите му с Клайд и Мейсън. Смили предаде всичко, което бе чул и видял. И Гилбърт Грифитс, безкрайно потресен и вбесен от всичко чуто, по едно време възкликна:
— Гледай го ти, тоя мизерник! Тоя мръсник! Какво ти казвах, татко? Не те ли предупреждавах да не го взимаш тук?
И Самюъл Грифитс, след като поразмисли над това напомняне за по-раншното му глупаво съчувствие, отвърна на Гилбърт с извънредно изразителен и дълбоко огорчен поглед, в който се четеше: „За какво сме се събрали: да разглеждаме безразсъдството на първоначалното ми, макар и глупаво, но добро намерение, или сегашното критично положение?“ А Гилбърт си мислеше: „Тоя убиец! И тая проклета фръцла Сондра Финчли, дето се мъчеше да направи от него нещо, за да ме ядоса, а така очерни сама себе си. Глупачка! Но така й се пада. Сега и тя ще посърба от тая попара.“ Само че това ще струва и на баща му, и на всички тях безкрайни неприятности. Защото то бе неизличимо петно, което вероятно щеше да се лепне на всички — на самия него, на годеницата му, на Бела, Майра, родителите им — и може би да им коства положението в тукашното общество. Каква трагедия! Може би смъртно наказание! И то в тяхното семейство!
Ала Самюъл Грифитс от своя страна прехвърляше в ума си всичко от идването на Клайд в Ликъргъс.
