И така, при все че в никакъв случай не съчувстваше на по-жестоките и по-решителни похвати в опита на Клайд да се избави, както гласеше засега обвинението (никога през всичките години на адвокатската си практика не бе могъл да схване психологията на убиеца), все пак поради носещите се слухове за съществуването и влиянието на любовта към богато момиче, чието име още оставаше в тайна, Белнап беше склонен да подозре, че Клайд е бил подведен или заслепен от чувствата си. Не беше ли беден, суетен и амбициозен? Беше чул за това; дори си беше мислил, че при съществуващото политическо положение би могъл с изгода за себе си и може би твърде пагубно за мечтите на Мейсън да изгради известна защита или поне да се надява на редица юридически възражения и отлагания на делото, покрай които на господин Мейсън да не му е чак толкова лесно да грабне длъжността околийски съдия, колкото той си представя. Не би ли било възможно с няколко бързи юридически хода — дори въпреки надигащото се обществено мнение или тъкмо поради него — да поиска прехвърляне на делото другаде или да се отложи за събиране на нови доказателства, в който случай съдебното дирене да започне едва когато господин Мейсън вече няма да е на тази длъжност. Белнап и новият му съдружник Рубин Джефсън, съвсем наскоро дошъл от щата Върмонт, бяха мислили за това.
А ето че пристигна господин Качумън, придружен от господин Келог. И след това — съвещание с господин Качумън и господин Келог, при което вторият обоснова в съвсем политическа светлина целесъобразността Белнап да поеме тази защита. А при наличието на собствената му заинтересованост в това дело той не се колеба много дълго и като се посъветва с по-младия си съдружник, реши да я поеме. В края на краищата тя надали би могла да му навреди в политическо отношение, каквото и да бъде настроението на хората.
И тогава, след като Качумън му връчи предварителния хонорар, както и препоръчително писмо до Клайд, Белнап помоли Джефсън да се обади на Мейсън и да го уведоми, че Белнап и Джефсън, адвокати на Самюъл Грифитс, натоварени да защитават племенника му, го молят за подробно писмено изложение на всички обвинения, както и за събраните досега показания и доказателства, протокола от аутопсията и доклада на следователя за предварителното следствие. Също така сведение дали е било отправено искане за извънредна сесия на Върховния съд и ако има такова, кой съдия е назначен да води делото и кога и къде ще се събере съветът на съдебните заседатели. Между другото — каза той, — понеже господа Белнап и Джефсън са научили, че трупът на госпожица Олдън е бил изпратен в родното й място, за да бъде погребан, те молят прокуратурата за съгласие той да бъде изровен, за да може да бъде освидетелстван от други лекари, поканени от защитата — положение, на което Мейсън първо се опита да се противопостави, но накрая се съгласи, за да не става нужда да се подчинява сетне на разпореждането на съдията от Върховния съд.
Щом уреди тези подробности, Белнап заяви, че отива в затвора да види Клайд. Беше късно и той не бе вечерял, а сега можеше да остане изобщо без вечеря, но искаше да проведе „задушевен“ разговор с този младеж, за когото Качумън го осведоми, че бил много труден. Но Белнап, обнадежден за борбата си против Мейсън и с убеждението, че благодарение на своя душевен строй ще разбере Клайд, бе обладан от професионално любопитство в най-висша степен. Каква романтика и каква драма в това престъпление! Какво ли момиче е тази Сондра Финчли, за която вече беше чул по тайни пътища? Не може ли тя да бъде някак привлечена към защитата на Клайд? Беше вече разбрал, че името й не бива да се споменава — такова било изискването на висшата политика. Той наистина нямаше търпение час по-скоро да поговори с този хитър, амбициозен и лекомислен младеж.
Обаче, когато стигна в затвора и показа на шерифа Слак писмото от Качумън, Белнап го помоли за лична услуга — да го заведат горе на някое място близо до килията на Клайд, та да може, без да съобщят за идването му, първо да го понаблюдава — и бе тихо заведен на втория етаж; там му отвориха външната врата, водеща към коридора, дето се намираше килията на Клайд, и го оставиха да влезе сам. Когато стигна на няколко крачки от килията, можа да го разгледа — Клайд лежеше по лице на желязното си легло, с ръце на главата, в отвора стоеше таблата с недокосната храна, тялото му бе безволно отпуснато. Защото след посещението на Качумън и втория несполучлив опит да убеди някого в безполезните си и безсмислени лъжи той бе обзет от още по-голямо малодушие. Всъщност беше дотолкова паднал духом, че направо ридаеше и рамената му се тресяха от беззвучния плач. При тази гледка и като си спомни собствените младежки лудории, Белнап изпита към него дълбоко съжаление. Никой бездушен убиец, както си помисли той, не би плакал.
Той се приближи до вратата на килията и след кратко забавяне заговори:
