Господин Рубин Джефсън беше съвършено различен от Белнап, Качумън, Мейсън, Смили — всъщност от всички, които досега бяха спохождали Клайд или бяха проявили юридически интерес към неговото дело. Беше млад, висок, слаб, рошав, мургав, хладен, но не студен по душа и имаше воля и решителност, твърди и устойчиви като стомана. Притежаваше съобразителност и правна подготовка, които по хитрост и егоизъм го оприличаваха на рис или пор. Проницателни стоманени, много светлосини очи на почерняло лице. Дълъг нос, издаващ воля и любопитство. Силни ръце и тяло. Без да губи време, щом научи, че съществува възможност те (Белнап и Джефсън) да поемат защитата на Клайд, той проучи протоколите на съдебния следовател във връзка със смъртта, както и лекарската експертиза и писмата от Робърта и Сондра. И сега, седнал пред Белнап, който обясняваше, че Клайд фактически е признал да е замислял убийството на Робърта, макар всъщност да не го е извършил, понеже в решителния момент изпаднал в някакво каталептично състояние или бил обзет от угризения на съвестта и само неумишлено я ударил, Джефсън го гледаше втренчено без помен от усмивка или каквато да било забележка.
— Но нали не е бил в такова състояние, когато е отишъл там с нея?
— Не.
— Нито когато е заплувал настрана от нея след това?
— Не.
— Нито когато е вървял през тия гори или сменял дрехите и шапката, или когато е крил триножника?
— Не.
— Разбира се, вие знаете, че по същество, пред закона, ако използваме собствения му разказ, той е също толкова виновен, както и ако я беше ударил, и съдията ще трябва да разясни това на съдебните заседатели.
— Да, знам. Мислих вече за всичко това.
— Е, тогава…
— Вижте какво ще ви кажа, Джефсън; без съмнение това е труден случай. Сега ми се струва, че всичките козове са в ръцете на Мейсън. Ако успеем да отървем тоя хлапак, значи, ще можем да отървем когото и да било. Само че както аз виждам нещата, струва ми се, че засега няма още защо да споменаваме това каталептично състояние… поне докато не решим да обжалваме под предлог на невменяемост или емоционална неуравновесеност, или нещо друго подобно… горе-долу както в случая с Хари То например.
Той замълча и със съмнение се почеса по прошареното си сляпо око.
— Разбира се, вие смятате, че той е виновен? — подхвърли сухо Джефсън.
— М-м-м, знаете, колкото и учудващо да ви се види, не. Поне не съм положителен, че смятам. Да ви кажа правичката, това е един от най-озадачаващите случаи, с които съм се сблъсквал досега. Този младеж в никакъв случай не е толкова коравосърдечен, колкото го мислите, нито е толкова хладнокръвен… съвсем простичък и добродушен хлапак в известен смисъл, както сам ще се убедите… искам да кажа, в държането си. Само двайсет и една или две годишен. И въпреки роднинските си връзки с това семейство Грифитс много беден, всъщност обикновен чиновник. И ми каза, че родителите му били също бедни. Имали някаква мисия на Запад… май че в Денвър… а преди това в Канзас сити. Не е бил у дома от четири години. Всъщност той се забъркал там в някаква щура момчешка история, когато работил в един от хотелите на Канзас сити като пиколо, и трябвало да бяга. Това е нещо, за което трябва да бъдем по-предпазливи с Мейсън: дали го знае, или не? Както разбрах, той с компания други момчета от хотела взели колата на някакъв богаташ без знанието на собственика, а после, понеже ги било страх, че ще закъснеят, прегазили и убили едно момиче. Ще трябва да поразузнаем тая работа и да бъдем нащрек, защото, ако Мейсън знае, ще я изтърси в съда точно когато смята, че ние най-малко очакваме такова нещо.
— Не, тоя му номер няма да мине — отговори Джефсън и в студените му сини очи блесна електрическа искра, — дори и да стане нужда да отида в Канзас сити да разбера какво е било.
Белнап продължи да разказва на Джефсън всичко, каквото бе научил за живота на Клайд до настоящия момент — как е мил чинии, прислужвал в ресторант, работил на щанд за газирани питиета, разнасял с кола поръчки, всичко, каквото му паднело, докато не дошъл в Ликъргъс… как винаги имал слабост към момичета, как се запознал първо с Робърта, а после със Сондра. Най-сетне как объркал конците с едната и отчаяно се влюбил в другата, за която не можел да се ожени, докато не се отърве от първата.
— И въпреки всичко това вие все още изпитвате съмнение дали я е убил? — попита в заключение Джефсън.
— Да, както ви казах, съвсем не съм сигурен дали го е направил. Но знам, че все още въздиша по второто момиче. Държането му се променяше всеки път, когато той или аз случайно го споменехме. Например аз го попитах за отношенията му с нея и въпреки че е обвинен в прелъстяването и убиването на другото момиче, той ме погледна така, сякаш бях казал нещо неуместно… сякаш бях оскърбил него или нея.
При тези думи Белнап се усмихна кисело, но Джефсън, вдигнал дългите си кокалести крака върху ореховото писалище пред него, само го гледаше с немигащ поглед.
— Нима — рече той най-после.
