— И не само това — продължи Белнап, — но каза: „Ами не, разбира се, не. Тя не би допуснала подобно нещо, а освен това…“ — и тук се пресече. „А освен това, какво, Клайд?“ — попитах го аз. „Е, не бива да забравяте коя е тя.“ — „А, разбирам“ — казах аз. И тогава, можете ли да си представите, той поиска да знае няма ли начин нейното име и писмата, които му е писала, да не стигнат до вестниците и делото… семейството й да не го узнае, та тя и близките й да не пострадат твърде много.
— Сериозно? Е добре, ами другото момиче?
— Точно това е, каквото искам да подчертая. Той е могъл да замисли убийство на едното момиче и, кой знае, дори да го убие, след като го е прелъстил, но умът му е бил толкова завъртян от големите мечти за тая, другата, че просто съвсем не е знаел какво върши. Разбирате ли? Нали знаете как става това с някои от тия младежи на негова възраст, особено ако не са имали много вземане-даване с момичета, нито разполагали с пари, а искат да се издигнат и да станат нещо.
— Вие мислите, че това малко го е побъркало, така ли? — додаде Джефсън.
— Е, може би… бил е разстроен, хипнотизиран, не на себе си… нали знаете… да, имал е „мозъчна буря“, както казват в Ню Йорк. Но положително е все още луд за това другото момиче. Всъщност мисля, че плаче в затвора най-много за нея. Той плачеше, нали знаете, когато отидох да го видя, хълцаше, сякаш сърцето му се късаше. — Белнап замислено почеса дясното си ухо. — Така или иначе, положително има нещо в тая, другата идея… че е бил побъркан от всичко това: от една страна, тая Олдън го принуждава да се ожени за нея, докато другата девойка му предлага да се омъжи за него. Аз разбирам. Веднъж съм бил в такова положение сам аз. — И той прекъсна разсъжденията си, за да разкаже на Джефсън за този случай. — Между другото — продължи той — Клайд казва, че можем да намерим това антрефиле за удавянето на другата девойка в „Таймз Юниън“ от осемнадесети ли, деветнадесети ли юни.
— Добре — отвърна Джефсън, — ще го намеря.
— Знаете ли какво бих искал да направите утре — пак подхвана Белнап, — да дойдете там с мен и да видите какво ще ви е впечатлението от него. Искам да видя дали ще разкаже всичко на вас по същия начин. Интересува ме вашето лично мнение за него.
— Ще го узнаете като нищо — отсече Джефсън.
На другия ден Белнап и Джефсън отидоха да посетят Клайд в затвора. И Джефсън, след като го разпита и обмисли още веднъж странната му история, дори сега не можеше окончателно да реши дали Клайд наистина е ударил Робърта без умисъл, както твърдеше, или не. Защото, ако го е направил без умисъл, как е могъл след това да заплува към брега и да я остави да се удави? Положително да се убедят в това съдебните заседатели, щеше да е още по-трудно, отколкото да се убеди сам той.
В същото време съществуваше и това твърдение на Белнап за възможността Клайд да е бил душевно разстроен или неуравновесен по времето, когато е възприел замисъла от „Таймз Юниън“ и пристъпил към осъществяването му. Това можеше да е вярно, разбира се — поне на самия Джефсън Клайд се видя достатъчно разумен и здравомислещ сега. На Джефсън той се видя по-коравосърдечен и по-хитър, отколкото искаше да го види Белнап — хитрина, смекчена, разбира се, до голяма степен от скромни и подкупващи светски обноски, които неволно го правеха привлекателен. Обаче Клайд в никакъв случай не прояви същото желание да се довери на Джефсън, както се беше доверил на Белнап — отношение, което отначало не събуди особено големи симпатии у Джефсън. Същевременно у този адвокат имаше една съсредоточена, целенасочена сериозност, която скоро убеди Клайд в неговия делови, ако не и емоционален интерес. И след известно време по-младият мъж започна да му вдъхва дори повече надежди, отколкото Белнап, като човек, който би могъл да направи най-много за него.
— Разбира се, вие знаете, че тия писма, които ви е писала госпожица Олдън, са много силни? — заговори Джефсън, след като чу повторния разказ на Клайд.
— Да, господине.
— Те са много тъжни за всеки, който не е запознат с всичките факти, и поради това вероятно ще създадат у съдебните заседатели предубеждение против вас, особено ако се съпоставят с писмата на госпожица Финчли.
— Да, предполагам, че е така — отговори Клайд, — но пък и тя не е била винаги такава. Тя започна да ми пише така едва след като й се случи тая беда, а аз поисках тя да ме освободи.
— Зная, зная. И това е едно съображение, което трябва да обмислим и може би да изложим пред съда, ако успеем. Да имаше някакъв начин да предотвратим изнасянето им пред съда — забеляза той на Белнап. След това пак се обърна към Клайд: — Но ето какво искам да ви попитам сега: вие сте имали близост с нея около една година, така ли?
— Да.
— През цялото време, когато сте ходили с нея, или преди това, имала ли е приятелски или може би интимни отношения с някой друг млад мъж някъде… искам да кажа, вие да знаете нещо такова?
