— И все пак вечер, въпреки факта, че тя остава сама в стаичката си, вярна на вас, според собствените ви показания, както никоя друга, вие сте отивали на танци, увеселения, вечери и разходки с автомобили, а тя си е седяла там.
— О, но аз не съм я оставял през цялото време.
— А, не сте ли? Но вие чухте показанията на Трейси и Джил Тръмбул, и Фредерик Селз, и Франк Хариът, и Бърчърд Тейлър точно по тази подробност, или не сте чули?
— Чух, господине.
— Е, дали са били всичките лъжци, или казаха истината?
— Ами те казаха истината, доколкото са могли да си спомнят, предполагам.
— Но не са могли да си спомнят много добре, така ли?
— Ами аз не съм отсъствал през цялото време. Може да съм излизал два-три пъти на седмица… може понякога да е било четири пъти… но не повече.
— А останалите вечери сте отделяли за госпожица Олдън?
— Да, господине.
— Това ли е имала предвид тя в ей това писмо? — И той посегна към купчинката писма на Робърта, взе едно, отвори го и зачете: — „Вечер след вечер, почти всеки ден след тая ужасна Коледа, когато ти ме остави, аз съм била почти винаги сама.“ Лъже ли тя, или не? — яростно изръмжа Мейсън и Клайд, усетил колко опасно е да обвини тук Робърта в лъжа, плахо и засрамено отговори:
— Не, не лъже. И въпреки това аз наистина прекарвах някои вечери с нея.
— Но нали чухте госпожа Гилпин и нейният съпруг да казват в показанията си, че от първи декември нататък вечер след вечер госпожица Олдън почти винаги е оставала сама в стаята си, те са я съжалявали, това им се виждало неестествено и затова се мъчели да я накарат да дойде при тях, но тя не искала. Вие чухте тези показания, нали?
— Да, господин прокурор.
— И въпреки това настоявате, че сте прекарвали някои вечери с нея?
— Да, господине.
— А в същото време сте обичали госпожица X. и сте търсили нейната компания?
— Да, господине.
— И сте се мъчили да получите съгласието й да се омъжи за вас?
— Исках това… да, господине.
— Но все пак сте поддържали връзката си с госпожица Олдън, когато ви е оставало време между другите развлечения?
— Ами… да, господине — още веднъж се запъна Клайд, безкрайно разтревожен от низките черти, които като че ли му приписваха тези изобличения, но някак си чувстваше, че не е чак толкова лош или поне не е искал да бъде толкова лош, колкото го правеше този разпит. И други хора вършеха подобни неща, нали — тези младежи от обществото на Ликъргъс или поне така излизаше от приказките им.
— Е, не мислите ли, че вашите високообразовани защитници са ви дали твърде безобидно наименование, когато са ви нарекли духовен и нравствен страхливец? — подхвърли презрително Мейсън и в същия миг от дъното на дългата тясна съдебна зала, като че ли предшестван и последван от дълбока тишина (но не без незабавно разнеслото се гръмогласно възражение на Белнап), се чу тежък, отмъстителен глас на разярен дървар:
— Защо не му светят маслото на това проклето копеле, и толкоз!
Веднага Объруолцър зачука с чукчето, призовавайки към ред, и заповяда да арестуват нарушителя, а същевременно да отстранят от залата всички правостоящи, което бе сторено. След това нарушителят на реда бе задържан с нареждането да се яви пред съда на другата сутрин. И тогава се въдвори мълчание и Мейсън пак заговори:
— Вие казвате, че когато сте напуснали Ликъргъс, не сте имали никакво намерение да се ожените за Робърта Олдън, стига да успеете да уредите въпроса по друг начин.
— Да, господине. Такова бе намерението ми по онова време.
— И следователно сте били доста сигурен, че ще се върнете?
— Да, господине, мислех, че ще се върна.
— Защо тогава сте опаковали всичките си вещи в големия куфар и сте го заключили?
— Ами… ами… тоест… — замънка Клайд, понеже нападението дойде тъй устремно и беше тъй далеч от всичко, за което се бе говорило преди, че не му остана никакво време да си събере мислите — ами… виждате ли… не бях съвсем сигурен. Не знаех дали няма да ми се наложи да замина въпреки желанието ми.
— Разбирам. И тъй, ако неочаквано стигнехте до решение там горе, както и стигнахте… — и тук Мейсън му се подсмихна, като да казваше: „Мислиш, че някой ти вярва?“ — нямаше да имате време да се върнете, да си опаковате нещата, както трябва, и да заминете?
— Ами не, господин прокурор… работата не беше в това.
— Е добре, в какво беше работата?
— Ами виждате ли — и тук, понеже не беше предварително мислил по този въпрос, както и поради това, че му липсваше съобразителност да разбере колко съществено е да даде подходящ и правдоподобен отговор, Клайд се запъна, както го забелязаха всички, а първи и преди другите Белнап и Джефсън, и след това продължи: — Ами виждате ли… ако ми се наложеше да замина, дори и за кратко време, както предполагах, че би могло да стане, бях решил, че всичко може да ми дотрябва много набързо.
— Разбирам. Вие сте съвсем сигурен, че такова желание да заминете бързо не е могло да бъде продиктувано от възможността полицията да открие кой е бил Клифърд Голдън или Карл Грейъм?
— Не, господине. Не беше това.
— И затова не сте казали и на госпожа Пейтън, че освобождавате стаята?
— Не съм й казал.
