Новини от дома… поводът за идването й… задълженията й на кореспондент да го интервюира… след това да бъде до него в съда, когато ще бъде произнесена присъдата — нещо, което накара Клайд да трепне. Но сега, както научи от нея, бъдещето му вероятно щеше да зависи само от нейните усилия. Роднините от Ликъргъс по някакви лични съображения решили да не го подпомагат повече. Но тя, стига да излезе пред света с обосновано искане, все още може да му помогне. Не й ли е помагал господ досега? Но за да се обърне към света и господа с едничката си молба, трябва да узнае от него сега истината: дали е ударил Робърта преднамерено или неволно, дали преднамерено или непреднамерено я е оставил да умре. Тя е прочела показанията и писмата му до нея и си е взела бележка за всички недостатъци в показанията му. Но бяха ли тези неща, поддържани от Мейсън, истина, или не?
Клайд, и сега, както винаги, изпита благоговеен страх и се почувства сразен от тази нетърпяща компромиси и срам честност, която никога не бе могъл напълно да разбере у нея, и заяви с цялата твърдост, която можа да събере, но все пак със стаена студена тръпка в сърцето, че се е заклел в истината. Не е извършил тези неща, в които е бил обвинен. Не е. Но уви, както тя сега си каза, след като го понаблюдава, какво беше това в очите му може би едно леко трепване? Клайд не беше чак толкова сигурен, тъй убеден и положителен, както се беше надявала, както се беше молила да бъде. Не, не, имаше нещо в неговото държане, в думите му, докато говореше — леко колеблива интонация, — долавяше се нещо тревожно, съмнение може би, което я накара съвсем да помръкне.
Не беше достатъчно категоричен. Може да е кроил поне отчасти, както се беше бояла тя отначало, когато за първи път чу всичко това… може дори да я е ударил на това безлюдно, скрито от погледите езеро! Кой знае? (Каква пареща, съкрушителна сила има в такава мисъл!) И това въпреки показанията му.
Но: „Господи, ти не ще искаш от една майка в най-страшния за нея и за сина й час да се усъмни в него… да направи неизбежна смъртта му чрез собствената си липса на вяра? О, не, не ще поискаш. О, агнец божий, ти не ще го поискаш!“ Тя се обърна: смачка с петата си люспестата глава на тази змия на подозрението, толкова ужасна за нея, колкото неговата вина бе за него. „Сине Авесаломе, сине Авесаломе!“ Хайде, хайде, няма да допускаме такава мисъл. Самият господ няма да я всели в една майка. Не е ли той тук, нейният син, пред нея и не заявява ли твърдо, че не е извършил това нещо. Тя трябва да вярва, тя ще му повярва напълно. Трябва да повярва и вече вярва, какъвто и демон на съмнението да се таи още в най-тъмните кътчета на жалката й душа. Хайде, хайде, хората трябва да узнаят какво мисли тя. Тя и синът ще намерят изход. Той трябва да вярва и да се моли. Има ли си Библия? Дали я чете? И Клайд, когото един служител в затвора отдавна вече бе снабдил с Библия, я увери, че има и че я чете.
Но сега тя трябва да отиде да се види с адвокатите му, после да си изпрати дописката, след което ще се върне. Обаче щом излезе на улицата, веднага я обсадиха неколцина репортери, които настойчиво я заразпитваха за целта на идването й тук. Вярва ли в невинността на сина си? Дали смята, че е бил съден безпристрастно, или не? Защо не е дошла преди? И госпожа Грифитс с присъщата й прямота, убеденост и майчинска топлота сподели с тях всичко и им разказа как и защо е попаднала тук и защо не е дошла по-рано.
Ала сега, щом е вече дошла, надявала се да остане. Господ щял да й посочи как да спаси сина си, в чиято невинност била убедена. Няма ли и те да се помолят на бога да й помогне? Няма ли да се молят за нейния успех? Тя немалко трогна неколцината репортери, направи им дълбоко впечатление и те я увериха, че, разбира се, ще се молят, а след това я описаха на широкия кръг от читатели такава, каквато бе: на средна възраст, некрасива, религиозна, решителна, искрена и упорита и изпълнена със затрогваща вяра в невинността на сина си.
Но семейство Грифитс от Ликъргъс, когато чу за това, с негодувание прие идването й като нов удар. А Клайд в килията си, когато го прочете по-късно, бе донякъде неприятно поразен от кресливата гласност, която се даваше на всичко, свързано с него, и все пак поради близостта на майка си се примири, а след време дори се почувства щастлив. Каквито и да бяха нейните грешки и недостатъци, в края на краищата тя му беше майка, нали? И беше му се притекла на помощ. Нека хората мислят, каквото си искат. Смъртта бе надвиснала над него и майка му единствена не беше го изоставила. А и тази неочаквано проявена изобретателност — да се свърже с денвърски вестник — заслужаваше похвала.
