И Клайд, немалко изумен, а сетне окуражен от това очевидно благоприятно несъответствие между отношението на тълпите в Бриджбърг и сегашното неочаквано болезнено, трескаво, дори разпалено любопитство тук, се кланяше и усмихваше и даже махаше с ръка. Но въпреки всичко си мислеше: „Аз съм на път за «Дома на смъртта», а те са така дружелюбни. Чудно ми е как смеят.“ А Краут и Сисъл, негови конвои, добили известност и слава с това, че са го заловили и са го пазили в затвора, както и поради вниманието от страна на пътниците във влака и на отделни лица сред тези тълпи отвън, се чувстваха поласкани и възвеличени.
Но след това единствено от задържането му насам кратко и пъстроцветно преминаване през свободния свят, край тези чакащи тълпи и огрени от зимното слънце поля и хълмове, покрити със сняг, които му напомняха за Ликъргъс, Сондра, Робърта и всичко, което така калейдоскопично и съдбоносно бе изживял през последните двадесет месеца, дойдоха сивите, лишаващи от свобода стени на Обърн, където, щом го представиха на чиновника в канцеларията на затвора, който записа името и престъплението му в книгите, той бе предаден на двама тъмничари и те се погрижиха да се изкъпе в банята на затвора и да бъде остриган — да бъде лишен от къдравата черна коса, която толкова много харесваше, — дадоха му раирани затворнически дрехи и отвратително кепе от същия плат, затворническо бельо и дебели сиви пантофи от кече, които да заглушават неспирното крачене из килията, на което може би с време щеше да свикне, и номер — 77221.
И така докаран, незабавно го отведоха в самия „Дом на смъртта“ и заключиха в килия на долния етаж — едно почти квадратно светло и чисто помещение, осем на десет фута, снабдено с водопровод и канализация, а също така легло, маса, стол и малка полица за книги. И тук, почти без да си даде сметка, че около него има и други килии, наредени по цялата дължина на широкия коридор, той първо постоя, после седна — нямаше го вече разведряващия, по-задушевен, по-общителен живот на затвора в Бриджбърг, нито тези странни тълпи и сцени, които бележеха пътя му дотук.
Тревожното напрежение и мъка на тези часове! Тази смъртна присъда; това пътуване и всичките хора, които му се обаждаха; това остригване долу в бръснарницата на затвора, и то от бръснар затворник; дрехите и бельото, които му бяха дали и с които беше сега! Нямаше огледало тук… нито другаде, но това нямаше значение — той можеше да си представи как изглежда. Тези торбести дрехи и панталони и това раирано кепе! Той го захвърли с отчаяние на пода. Защото само допреди един час бе облечен с приличен костюм и риза, вратовръзка, обувки и бе имал спретнат и приятен вид, както си помисли на тръгване от Бриджбърг. Но сега… как ли изглежда? А утре ще дойде майка му, пък след това може би Джефсън и Белнап. Боже!
И още по-лошо: там, в тази килия точно срещу него, един пожълтял и изпосталял китаец със зловещ вид и същите дрехи като неговите се беше доближил до решетката на вратата и го гледаше с неразгадаемите си коси очи, но веднага се обърна и взе да се чеше — може би от въшки, както веднага със страх си помисли Клайд. В Бриджбърг бе имало дървеници.
Китайски убиец. Нали това беше „Домът на смъртта“? Но тук той беше равен с него. И със същите дрехи, както неговите. Слава богу, вероятно нямаше много посетители. Беше чул от майка си, че не пускали почти никого — че само тя, Белнап и Джефсън, и някой избран от него пастор ще могат да идват веднъж седмично. Но сега тези яки, боядисани в бяло стени, безпрепятствено заливани от ярка светлина през големия оберлихт денем, и както виждаше, от електрическите лампи в коридора нощем — тъй различно от Бриджбърг, толкова по-силно, по-ярко осветление! Защото там, в онзи стар затвор, стените бяха сиво-кафеникави и не много чисти, килиите по-големи, обстановката по-богата, понякога на масата имаше покривка, книги, вестници, шах… А тук, тук нямаше нищо, тези яки тесни стени… желязна решетка, стигаща до тежкия масивен таван горе, и тази тежка, много тежка желязна врата, в която, както и в Бриджбърг, имаше малък отвор, разбира се, за подаване на храната.
Но точно в този момент отнякъде се чу глас:
— Хей, имаме си нов другар, момчета! Долния етаж, втората килия към изток.
Тогава се обади втори глас:
— Не думай! Как изглежда?
И трети:
— Как ти е името, новият? Не се бой, не си по-зле от всички ни.
И тогава първият глас отговори на втория:
— Един височък и мършав. Хлапак. Изглежда като мамино детенце, но не е лош. Хей, ти! Кажи ни как се казваш!
Смаян, Клайд онемя и се замисли. Защото как трябва да приеме такова запознаване? Какво да каже… как да постъпи? Трябва ли да се държи дружески с тези хора? И все пак вроденият му такт го накара дори и тук да отговори най-учтиво, без да се бави:
— Клайд Грифитс.
А един от първите гласове продължи:
— О, да! Знаем кой си. Добре дошъл, Грифитс. Ние не сме чак толкова лоши, колкото може да си помислиш. Чели сме много за теб. Смятахме, че скоро ще пристигнеш при нас.
И друг глас:
