Но ето в най-черния си час той се изправи почти машинално пред съдията Объруолцър и изслуша първо краткото изложение на отправеното против него обвинение и на съдебното дело (за което Объруолцър се произнесе, че било справедливо и безпристрастно), а след това обичайния въпрос:
— Имате ли някакво основание, според което срещу вас не би следвало според закона да бъде произнесена смъртна присъда?
За изумление на майка му и на слушателите (но не и на Джефсън, който го беше посъветвал и настоял да го направи) Клайд отговори с ясен и твърд глас:
— Не съм виновен в престъплението, отправено против мен в обвинителния акт. Не съм убивал Робърта Олдън и затова смятам, че не е редно да получа тази присъда.
А след това устреми поглед право пред себе си, доловил само изражението на възхищение и любов у обърналата се към него негова майка. Нали синът й направи изявление тук, в този съдбовен миг, пред всички тези хора? И думите му тук, ако не и думите в затвора, трябва да са верни, нали? Значи, синът й не е виновен. Не е. Не е! Слава богу! И тя реши да наблегне особено много на това в съобщението си, та да влезе то във всички вестници, а след това и в сказката й.
Обаче Объруолцър, без ни най-малък признак на изненада или смущение, продължи:
— Имате ли да кажете още нещо?
— Не — отвърна Клайд след кратко колебание.
— Клайд Грифитс — заключи Объруолцър, — съдът реши, че вие, Клайд Грифитс, сте виновен в предумишленото убийство на Робърта Олдън и с настоящото ви осъжда на смърт; съдът постановява в десетдневен срок от това заседание шерифът на окръга Катараки да ви предаде заедно с решението на съда на директора на държавния затвор в щата Ню Йорк в Обърн, където да останете в единична килия до седмицата, започваща в понеделник, 28 януари 19… година, и в някой ден от така посочената седмица гореспоменатият директор на държавния затвор на щата Ню Йорк в Обърн да изпълни смъртната присъда над вас, Клайд Грифитс, по начина, предписан от законите на щата Ню Йорк.
И когато това свърши, госпожа Грифитс се усмихна на своето момче, и Клайд й се усмихна в отговор. Защото, след като той заяви — заяви тук, — че не е виновен, тя се възроди духом въпреки присъдата. Той е наистина невинен, трябва да е, понеже заяви това тук. А Клайд, като видя нейната усмивка, си каза, че тя му вярва сега. Не я бяха разколебали всичките тези улики против него. И тази вяра, погрешна или не, сега така го крепеше, беше му тъй нужна. Това, което току-що каза, беше истина, както му се струваше сега. Не беше ударил Робърта. Това беше вярно. И следователно не беше виновен. Въпреки това Краут и Слак пак го грабнаха и отведоха в затвора.
Непосредствено след това майка му седна на журналистическата маса и се зае да обяснява на насъбралите се сега около нея представители на печата:
— Не трябва да мислите много лошо за мен, господа вестникари. Аз не разбирам много-много от тая работа, но можах да измисля само тоя начин, за да бъда до моето момче. Иначе нямаше да мога да дойда.
И тогава един длъгнест кореспондент пристъпи напред и каза:
— Не се тревожете, майко. Мога ли с нещо да ви помогна? Искате ли да оправя това, което смятате да кажете? С удоволствие ще го направя.
Той седна до нея и се залови да й помага да подреди впечатленията си в такава форма, каквато според него най-много би се харесала на денвърския вестник. Другите също предлагаха да направят каквото могат и всички бяха дълбоко трогнати.
След два дни необходимите съпроводителни книжа бяха приготвени, майка му уведомена за преместването му, без да й позволят обаче да го придружи, и Клайд бе препратен в Обърн, западния затвор на щата Ню Йорк, в „Дома на смъртта“ или „Отделението на убийците“, както го наричаха — най-мрачния и мъчителен ад, какъвто човек можеше да си представи — комбинация от двадесет и две килии, разположени на два етажа. Тук той трябваше да остане, докато се получи заповед за преразглеждане на делото или привеждане на смъртната присъда в изпълнение.
Но докато пътуваше от Бриджбърг до това място, на всяка гара имаше внушителни тълпи — стари и млади мъже, жени и деца, — всички се стремяха да зърнат тоя удивително млад убиец. Момичета и жени под маската на съчувствен интерес, който в най-добрия случай едва ли беше нещо повече от желание да постигнат мимолетна близост с този смел и романтичен, макар и злополучен герой, тук-там му хвърляха по някое цвете и весело и високо му подвикваха, когато влакът се изтегляше от една или друга гара:
— Здравей, Клайд. Надявам се да те видя скоро пак. Недей остава много дълго там.
— Ако апелираш делото, положително ще бъдеш оправдан. Поне ние се надяваме така.
