След крайно внимателен и проникновен разговор, в който той цитира Евангелието от Матея и посланията на апостолите Павел и Йоан за преходността на земния живот и за истинското значение и радостта на задгробния, наложи се Клайд да научи от Макмилан, че съдът е произнесъл присъда против него. И че — макар Макмилан да спомена за молба до губернатора, която той и някои други, на които положително ще успее да повлияе, щели да подадат, — ако губернаторът реши да действа, след шест седмици, както Клайд знае, той ще трябва да умре. И тогава, когато най-после истинското положение блесна с цялата си сила пред него и докато Макмилан продължаваше да говори за вярата и убежището, което предлагала милостта и мъдростта божия, Клайд стоеше там пред него с повече смелост и твърдост, изписани на лицето и в очите му, отколкото когато и да било преди това в краткия му и безразсъден живот.
„Значи, те са взели решение против мен. Сега в края на краищата ще трябва да мина през онази врата, както всички други. Ще дръпнат завесите и заради мен. В онова другото помещение… после обратно по коридора… ще се сбогувам на минаване, както всички други. И няма да ме има вече.“ Той като че ли изминаваше този път мислено стъпка по стъпка — всяка стъпка, която му беше така позната, само че сега, за първи път, го изминаваше за самия себе си. Сега, въпреки тази страшна новина, която бе някак си толкова парализираща, колкото и ужасна, не се чувстваше тъй смутен и безволев, както си беше представял, че ще бъде. Напротив — за голямо свое учудване, като си помислеше за всичките си предишни страхове, — с външно спокоен вид разсъждаваше какво да прави, какво да каже.
Дали да повтаря молитвите, които му чете преподобният Макмилан? Разбира се. И може би с радост. Но все пак…
В този мигновен транс той не си даваше сметка за факта, че преподобният Дънкан му шепне:
— Но, виждаш ли, ние не сме стигнали още края на тая работа. През януари встъпва в длъжност нов губернатор. Както чувам, той е много разумен и добър човек. Всъщност имам няколко познати, които се познават с него, и възнамерявам да отида при него лично, а също да накарам някои познати да му пишат въз основа на онова, което ще им разправя.
Но по погледа на Клайд в този миг, както и по това, което каза, Макмилан разбра, че той не го слуша.
— Майка ми! Предполагам, че някой трябва да й прати телеграма. На нея ще й стане много мъчно. — И след това: — Предполагам, те не са сметнали, че тия писма не е трябвало да бъдат представени в тоя им вид, нали? Очаквах, че може да се съгласят. — Той мислеше за Никълсън.
— Не се тревожи, Клайд — отговори измъченият и опечален Макмилан, който в този момент изпитваше много по-голямо желание да го прегърне и утеши, отколкото изобщо да му казва нещо. — Аз вече телеграфирах на майка ти. Колкото до това решение, веднага ще се видя с адвокатите ти. Освен това, както казах, имам намерение да отида лично при губернатора. Той е нов човек, разбираш ли?
И отново повтори всичко, което Клайд не беше чул.
