— Искам да видя господин Гилбърт Грифитс — малко нервно заговори той. — Виждате ли, аз съм негов братовчед. Казвам се Клайд Грифитс. Имам тук писмо от чичо ми господин Самюъл Грифитс. Мисля, че ще ме приеме.
Когато сложи пред нея писмото, забеляза, че нейното крайно строго и напълно безразлично изражение се промени и стана не толкова дружелюбно, колкото почтително. Защото явно голямо впечатление й направи не само съобщението му, но и неговата външност и тя под око любопитно го заразглежда.
— Ще проверя дали е тук — отговори тя много по-любезно и се свърза в същото време с частния кабинет на господин Гилбърт Грифитс. Тъй като, изглежда, й отговориха, че господин Гилбърт Грифитс е зает в момента и не желае да бъде тревожен, тя настоя:
— Тук е братовчедът на господин Гилбърт, господин Клайд Грифитс. Той има писмо от господин Самюъл Грифитс. — След това каза на Клайд: — Няма ли да поседнете? Сигурна съм, че господин Гилбърт Грифитс след малко ще ви приеме. В момента е зает.
И Клайд, забелязал необикновеното уважение, с което се отнасяха към него — форма на уважение, която не му бе оказвана още никога в живота, — се почувства странно трогнат. Като си помислеше, че е пръв братовчед на това заможно и влиятелно семейство! Тази огромна фабрика! Толкова дълга и широка, и висока, както беше видял — цели шест етажа! И както вървеше по отсрещния бряг на реката преди малко, видя през няколко отворени прозореца цели стаи, пълни с усърдно работещи момичета и жени. И това го развълнува въпреки волята му. Защото някак си високите червени стени на сградата внушаваха енергия и много материален успех — успех от този вид, на който почти нищо не липсва, доколкото Клайд можеше да прецени.
Той гледаше сивите измазани стени на тази външна чакалня, надписа на вътрешната врата, който гласеше „Акц. д-во за яки и ризи «Грифитс». Предс. Самюъл Грифитс, секр. Гилбърт Грифитс“, и се чудеше как ли е там, какъв ли ще е Гилбърт Грифитс — студен или сърдечен, дружелюбен или не.
А после, както седеше там и размишляваше, жената изведнъж се обърна към него и забеляза:
— Сега можете да влезете. Кабинетът на господни Гилбърт Грифитс е в самото дъно на този етаж, откъм реката. Кой да е от чиновниците вътре ще ви упъти.
Тя се привдигна, сякаш за да му отвори вратата, но Клайд, доловил намерението й, бързо мина край нея.
— Не се тревожете. Благодаря — каза той с най-топла признателност, отвори стъклената врата и пред погледа му се разкри помещение, където имаше много повече от сто души служещи, главно млади мъже и млади жени. И всички бяха явно задълбочени в работата пред тях. Повечето имаха зелени козирки над очите. Всичките мъже бяха с къси престилки или сложени върху ризите наръкавници. Почти всички млади жени бяха с чисти и привлекателни рокли от оксфорд или канцеларски престилки. А от двете страни на това централно пространство, където нямаше никакви прегради и което се крепеше от кръгли бели колони, имаше кабинети, означени с имената на разни второстепенни началници и длъжностни лица на дружеството — господин Смили, господин Латч, господин Готбой, господин Бърки.
Понеже телефонистката бе казала, че господин Гилбърт Грифитс е в самото дъно, Клайд без много колебание мина през оградения проход нататък, където на една полуотворена врата прочете „Г. Гилбърт Грифитс, секр.“. Той се спря, подвоуми се дали да влезе, или не, сетне почука. Веднага рязък пронизителен глас извика: „Влез!“, той влезе и се озова, пред младеж, който изглеждаше малко по-дребен, малко по-стар и положително много по-студен и по-обигран от самия него — накъсо казано, такъв младеж, какъвто Клайд би искал да види себе си: вещ в административната дейност, властен и експедитивен. Облечен беше, както Клайд веднага забеляза, със светлосив костюм с крещящ десен (наближаваше пак пролет). Косата му, малко по-светла, отколкото на Клайд, бе вчесана и зализана почти съвсем гладко назад от слепоочията и челото, а очите, които Клайд усети да се впиват в него в момента, когато отвори вратата, бяха бледо, воднисто, възсивозелено-сини. Беше с големи очила с рогови рамки, които слагаше само когато бе на бюрото си, и очите, взиращи се през тях, бързо огледаха Клайд и си взеха бележка за всичко от обувките до кафявата мека шапка, която носеше в ръка.
— Предполагам, вие сте моят братовчед — ледено подхвърли той, когато Клайд се доближи и спря: слаба и положително не много благосклонна усмивка играеше на устните му.
— Да — отговори Клайд, стреснат и объркан от този сдържан, кажи-речи, смразяващ прием. В същия миг разбра, че надали би могъл да изпитва същата почит и уважение към братовчед, каквато изпитваше към чичо си, чиито извънредни способности бяха създали това тежко предприятие. По-скоро дълбоко в душата си чувстваше, че този млад мъж — само наследник на голямата фабрика и нищо повече — се държи с важност и високомерие, каквито нямаше да бъдат възможни без вещината на баща му преди него.
