И тъй, след като уведоми чичо си, както го беше молил, в края на краищата Клайд замина за Ликъргъс. Но при пристигането си в града, понеже в съобщението на чичо му не се посочваше определен час, в който да се яви във фабриката, не отиде там веднага, а вместо това потърси най-големия хотел — „Ликъргъс Хаус“.
Сетне, като видя, че разполага с доста време, и понеже беше много любопитен да узнае какъв е този град, в който ще работи, и какво положение заема в него чичо му, излезе да го поразгледа с мисълта, че представи ли се веднъж и започне работа, може да няма скоро такава възможност. Тъй Клайд излезе на Сентръл авеню, самото сърце на Ликъргъс, което в тази си част се пресичаше от няколко търговски улици, и тези улици заедно със Сентръл авеню по протежение от няколко преки в двете посоки като че ли представляваха деловия център — средището на живота и развлеченията в Ликъргъс.
Но като поизлезе и се разходи там, колко различно му се видя всичко това от света, с който беше свикнал напоследък. Защото тук, доколкото можеше сега да види, мащабите на всичко бяха толкова по-малки! Гарата, на която бе слязъл само преди половин час, бе тъй малка и скучна, неоживена, както можеше ясно да види, от голямо движение. Промишлената част, разположена срещу градчето — на другия бряг на река Мохок, — не беше нещо повече от куп червени и сиви постройки с щръкнал тук-там фабричен комин и свързана с града с два моста на пет-шест пресечки един от друг — единия на самата гара, широк мост за превозни средства, по който минаваше трамвайна линия, продължаваща по всичките извивки на Сентръл авеню, изпъстрено тук-там с магазини и малки жилищни сгради.
Но по Сентръл авеню имаше доста оживено движение на коли, пешеходци и автомобили. Отсреща, по диагонал от хотела и редицата му широки прозорци с огледални стъкла, зад които се виждаха много столове, разпръснати между палми и колони, се намираше магазинът за манифактура и галантерия на „Старк и сие“ — доста внушително здание на четири етажа, от бели тухли и не по-малко от тридесет фута на дължина, различните витрини на което изглеждаха пъстри и интересни, пълни с последните моди, каквито можеше да се видят навсякъде. Имаше и други големи фирми, още един хотел, магазини за леки коли, кинотеатър.
Клайд обикаляше и обикаляше, докато изведнъж се озова пак извън деловия център и навлезе в широка, засенчена от дървета улица с частни къщи; сградите тук всички до една като че ли бяха по-просторни, градините им бяха по-големи, от тях лъхаше охолство, спокойствие и величие, с каквито никога досега не беше влизал в допир. Накъсо, както долови от този кратък оглед на най-централната й част, тя изглеждаше съвсем изключителна, макар и улица в малко градче — богата, дори разкошна. Толкова много внушителни огради от ковано желязо, пътеки с бордюри от цветя, групички дървета и храсти, скъпи и красиви автомобили в покритите входове вътре или носещи се по широката улица вън. А в някои съседни магазини — най-близките до Сентръл авеню и търговската част, откъдето тази широка и красива улица започваше — можеха да се видят изложени на витрините такива скъпи наглед и явно елегантни неща, които биха представлявали интерес за хора с възможности и средства: автомобили, бижута, фино бельо, кожени изделия и мебели.
Но къде ли живееха чичо му и неговото семейство? В коя къща? На коя улица? Дали тя беше по-голяма и по-хубава от всичките, които бе видял на тази улица?
Трябва да се върна веднага — реши той — и да се представя на чичо си. Трябва да узная адреса на фабриката — вероятно е в този квартал оттатък реката — и да отида при него. Какво ли ще каже, как ли ще се държи и каква ли работа ще му даде чичото? Какъв ли ще се окаже братовчед му Гилбърт? Какво ли може да си помисли за него? В последното писмо чичо му беше споменал сина си Гилбърт. Клайд се върна обратно по Сентръл авеню до гарата и скоро се намери пред стените на много голямото предприятие, което търсеше. Беше от червени тухли, на шест етажа… почти хиляда фута на дължина. Почти цялото беше само прозорци — поне тази част, която е била пристроена последна и бе предназначена за производството на яки. Една по-стара част, както Клайд научи по-после, бе свързана с по-новата сграда с разни мостове. А южните стени на двете постройки се издигаха край брега, успоредно с Мохок. Той видя, че откъм Речната улица имаше разни входове по на стотина фута един от друг, всеки пазен от служещ с униформа; входове номер едно, две и три с надписи „Само за служещи“, вход номер четири с табелка „Канцелария“ и входове пет и шест, които като че ли бяха предназначени за приемане на материали и изпращане на стока.
Клайд отиде при входа за канцеларията и понеже никой не го спря, мина през две летящи врати и се намери пред телефонистка, седнала на телефонен пулт зад преграда, в която имаше малка вратичка — очевидно единственият вход за дирекцията. И тя го пазеше. Беше нисичка, дебела, тридесет и пет годишна и непривлекателна.
— Е? — обади се тя при появяването на Клайд.
