— Ако обичате да дойдете с мен, господин Грифитс — подкани той почтително, доколкото можа да схване Клайд (въпреки снизходителната нотка в държането на братовчед му!), и излезе, последван от Клайд.
А младият Гилбърт пак така бързо се зае с работата си, като същевременно поклащаше глава. Мислено той си каза в този момент, че в умствено отношение Клайд не надминава вероятно един добър пиколо в градски хотел. Иначе защо ще идва тук по този начин. „Интересно, какво смята, че ще прави тук? — продължаваше да разсъждава той. — Какво смята да постигне?“
А Клайд, докато вървеше след господин Хуигъм, мислеше каква чудесна длъжност заема господин Гилбърт Грифитс. Без съмнение идва и си отива, когато пожелае — пристига в канцеларията късно, тръгва си рано и живее някъде в този много интересен град с родителите и сестрите си, в прекрасна къща… разбира се. А ето че на него, първия братовчед на Гилбърт и племенник на богатия чичо, му отреждат да работи в най-маловажния отдел на огромното предприятие.
Въпреки всичко, щом се махнаха от присъствието, погледа и слуха на господин Гилбърт Грифитс, той донякъде се отърси от това настроение и се разсея с вида и шума на грамадната фабрика. Защото тук, на същия този етаж, но оттатък просторното помещение на канцеларията, имаше друго, още по-голямо помещение, пълно със сложени в редици сандъци с не повече от пет фута широки проходи помежду, съдържащи, както Клайд виждаше, грамадни количества яки, опаковани в малки картонени кутии според размерите. Тези сандъци се пълнеха наново и наново от носачи, които докарваха нови кутии от опаковъчното отделение с големи дървени колички, и също така бързо се опразваха от експедитори, които бутаха пред себе си други малки колички и изпълняваха поръчки по копия от фактури в ръце.
— Никога ли не сте работили във фабрика за яки, господин Грифитс? — забеляза господин Хуигъм доста по-оживено, след като се освободи от присъствието на Гилбърт Грифитс. Клайд веднага забеляза обръщението „господин Грифитс“.
— Не, не съм — побърза да отговори той. — Никога не съм работил нищо подобно.
— Но се надявате да изучите с течение на времето цялото производство, предполагам. — Той говореше и вървеше напред по един от дългите проходи, но Клайд го забеляза да хвърля хитри погледи на всички страни.
— Бих искал — отговори той.
— Тая работа е по-сложна, отколкото смятат някои, макар и да чувате често да се говори, че нямало какво да се учи.
Господин Хуигъм отвори друга врата, прекоси мрачен коридор и влезе в трето помещение, пълно със сандъци като второто и всеки сандък накамарен с топове бял плат.
— Не вреди да знаете нещичко за това, щом ще започнете в отдела за декатиране. Това е платът, от който се кроят якичките, самите яки и подплатата. Наричаме ги „парчета“. Всеки такъв топ е парче. Ние ги сваляме долу в сутерена и ги декатираме, защото не могат да бъдат използвани, както са. Иначе яките ще се свиват, след като бъдат скроени. Но вие ще видите. Накисваме ги, а след това изсушаваме.
Той тържествено закрачи напред, а Клайд още веднъж си рече, че този човек в никой случай не гледа на него като на обикновен работник. Неговото „господин“ Грифитс, предположението му относно това, че Клайд щял да изучава производствения процес, също както и благоволението му да обясни за тези парчета плат, бяха вече убедили Клайд, че на него гледат като на човек, комуто се дължи поне някакво малко уважение.
