Неговата църква е в покрайнините на града. Стара и порутена. Сега разбирам защо си е избрал да живее тук. Църквата е твърде далеч, за да има някаква реална полза от него, така че това място е възможно най-доброто. Това се вижда с просто око. Мястото му е тук, а не в някаква прашасала църква.
Начинът, по който говори, ме озадачава. Същото е и когато ми обяснява за църквата. Той признава, че ако църквата е била магазин или ресторант, да е фалирала още преди години.
- Бизнесът не върви, така ли? - питам.
- да ти кажа ли честно? - Стъклото в очите му се строшава и парчетата се забиват в мен. - Лайняна работа.
Не мога да се сдържа и питам:
- Редно ли е да говорите така? Все пак сте свещеник...
- И какво като съм свещеник? - Той довършва кафето си. - Бог знае кое е важно.
Чувствам известно облекчение, че не подхваща изтърканата тема за Бог, дето знаел
всичко за нас и други неща от този сорт. Той не проповядва. Дори когато нямаме какво повече да си кажем, ме поглежда с разбиране и ме подканя:
- Да не се впускаме днес в дебрите на религията, Ед. Да поговорим за нещо друго.
Станал е някак по-сериозен и далечен.
- Разкажи ми за какво си дошъл.
За миг се гледаме втренчено през масата.
След дълга пауза най-сетне се изповядвам пред отеца. Казвам му, че още не знам защо съм тук. Не му споменавам нищо за мисиите, които съм изпълнил, нито за онези, които ми предстоят. Казвам му само, че не съм тук случайно и че чакам просветление.
Той ме слуша много внимателно, с опрени на масата лакти и сплетени под брадичката пръсти.
Минава известно време, преди да разбере, че нямам какво повече да кажа. И тогава изрича много спокойно и отчетливо:
- Не се притеснявай, Ед. Сто на сто ще разбереш какво се иска от теб. Имам чувството, че вече ти се е случвало.
- Така е - съгласявам се.
- Но трябва да запомниш едно нещо - казва той, опитвайки се думите му да не звучат като поучение. - Имай вяра, Ед.
Взирам се в чашата с кафе, но не намирам такава.
Той ме изпровожда да си вървя и тръгва с мен по улицата. По пътя се натъкваме на любителите на цигари, пари и чужди якета. Отецът ги привиква и казва:
- Слушайте, момчета, искам да ви запозная с Ед. Ед, това са Джо, Греъм и Джошуа.
Стискаме си ръцете.
- А това е Ед Кенеди.
- Приятно ми е, Ед.
- Здрасти, Ед.
- Как е, Ед?
- Искам сега да запомните едно нещо. - Този път гласът на отеца е строг. - Ед е мой личен приятел и няма да крънкате от него цигари и пари. Особено пък якето му! - ухилва се той. - Опичайте си ума. Джо! Това не е редно, ясно ли е? И е пълно безобразие.
Джо се съгласява с готовност:
- Така е, отче.
- Добре. Значи се разбрахме?
Всички кимат.
- Чудесно.
Продължаваме с отеца до ъгъла. Там си стискаме ръцете и си казваме довиждане. Той почти се е изгубил от поглед, когато се сещам за брат му. Хуквам обратно.
- Отче!
Той ме чува и се обръща.
- За малко да забравя! - Спирам на петнайсетина метра от него. - Брат ви.
Той се приближава, но само с поглед.
- Каза ми да ви кажа, че алчността още не го е погълнала.
Погледът му се прояснява и в него се мярка нещо като съжаление.
- Брат ми Тони... - изрича бавно отец О ’ Райли. - Не съм виждал брат си от много време. Как е той?
- Не е зле.
Казвам го с увереност, която сам не мога да си обясня. Но нещо ми подсказва, че това е верният отговор. Мълчим, заобиколени от неловкост и купища боклук.
- Добре ли сте, отче? - питам.
- Добре съм, Ед - отвръща той. - Благодаря ти.
Обръща се и се отдалечава и сега за пръв път не виждам в него свещеника. Не виждам в него дори мъжа. В този момент той е само едно човешко същество, което се прибира ♥ дома си на "Хенри Стрийт".
Контрастът е пълен.
Седим у Марв и гледаме "Спасители на плажа" без звук. Нито сюжетът, нито диалогът ни интересуват.
Слушаме любимата му група, "Рамоунс".
- Може ли да пусна нещо друго? - пита Ричи.
- Да, пусни Прайър - казва Марв. Вече сме свикнали да наричаме дори Джими Хендрикс "Прайър".
Започва "Пурпурна мъгла". Марв се пресеща:
- А къде е Одри?
- Тук съм - казва влизащата в този момент Одри.
- Каква е тая миризма? - смръщва се Ричи. - Позната ми е отнякъде.
Марв обаче знае и насочва обвинително пръст към мен.
- Довел си Портиер, нали?
- Наложи се. Стори ми се много самотен, когато тръгвах.
- Знаеш, че не го искам тук!
Портиер стои пред отворената врата и наднича. И излайва към Марв. Марв е единственият, когото лае.
- Той не ме харесва - заявява Марв.
Ново излайване.
- Защото го гледаш мръсно и постоянно говориш глупости по негов адрес. Той разбира.
Подхвърляме си реплики, докато Одри не слага край на спора, като раздава картите.
- Господа! - подканя ни тя.
Сядаме и аз тегля.
На третото раздаване изтеглям асо спатия.
- Какво ще правиш в неделя, Марв?
- За какво питаш по-точно?
- Ти как мислиш?
- Много си тъп, Марв - казва Ричи. - Ед просто пита дали в неделя си зает.
Този път обвинителният пръст е насочен срещу Ричи. Марв днес е особено заядлив, защото съм довел Портиер.
- Не започвай и ти, Прайър! - После се обръща към Одри. - Ти също не се обаждай. Одри е смаяна.
- Аз пък какво направих?
