Стихотворението "Безплодната жена" е писано от една поетеса, която се е самоубила - казва се Силвия Плат, вече съм сигурен.
Тършувам по дивана за картата и виждам името й - трето в списъка. Това са писатели, мисля си. Всички са писатели. Греъм Грийн, Морис Уест и Силвия Плат. Озадачен съм, че не съм чувал за първите двама, но пък можеш ли да знаеш имената на всички, написали книга? Силвия Плат обаче със сигурност я знам. Дори я познавам доста добре. Гордея се със себе си.
Известно време се наслаждавам на мига. Чувствам се все едно ненадейно съм разкрил някаква грандиозна мистерия. Вече целият съм схванат, ребрата ме болят безумно, но все още съм в състояние да ям корнфлейкс с доста съмнителното мляко от хладилника и с много захар.
Около седем и трийсет откривам, че съм решил едва част от проблема. Все още нямам представа къде трябва да отида и какво послание да предам.
Идва Одри. Гледаме филм, който тя горещо препоръчва.
Добър е.
Въздържам се да я питам къде е била снощи.
Казвам й за пиките, за имената и че следобед ще ходя в библиотеката. Сигурен съм, че в неделя е отворена между дванайсет и четири.
Докато Одри си пие кафето, гледам червените й устни и мечтая просто да стана, да се приближа и да ги целуна. Искам да усетя плътта им и мекотата им върху моите. Искам да дишам в нея и заедно с нея. Искам да мога да захапя врата й, пръстите ми да докосват гърба й, да ги прокарам през красивата жълта мекота на косите й.
Честно.
Не знам какво ми става тази сутрин.
Но скоро разбирам защо се чувствам така - аз заслужавам нещо. Ходя насам-натам да оправям живота на хората, макар само за малко, и наранявам онези, които трябва да бъдат наранени, въпреки че да причинявам болка не ми е присъщо.
Заслужавам поне нещичко, казвам си. Одри би могла да ме заобича поне за миг. Но знам. Без капка съмнение знам, че нищо няма да стане. Няма да ме целуне. Едва ще ме докосне. Тичам из целия град, тъпчат ме, пребиват ме, мачкат ме, и за какво? Какво получавам аз? Какво получава Ед Кенеди?
Ще ви кажа какво.
Нищо.
Но лъжа.
Лъжа и още в този миг се заклевам, че ще спра. Всичко това съм го преживял и наистина съм обърнал нова страница след асото спатия.
Спирам.
Спирам всичко.
И правя нещо глупаво.
Ставам импулсивно, отивам до Одри и я целувам по устата. Усещам червените устни, плътта й, диханието й. Затварям очи и я поемам само за секунда. Поемам я цялата и после я загубвам. Усещането отлита покрай мен. През мен и над мен, и ми е горещо и студено, и треперя, и съм прострелян.
Прострелян от звука, с който устните ми се откъсват от нейните, когато между нас застава тишината.
Усещам вкуса на кръв.
Виждам кръв по устните на Одри, върху смаяното й лице.
Господи, дори не мога да я целуна както трябва, не мога да го направя, без раните ми да се отворят и да оставя кръвта си по нея. Затварям очи. Стискам ги здраво.
- Извинявай, Одри. - Извръщам се. - Не знаех какво правя. Аз...
И думите спират. Пресекват, преди да е станало твърде късно.
Стоим в кухнята.
И двамата имаме кръв по устните.
Одри не иска да изпитва такива чувства към мен. Мога да го приема, но се чудя дали някога ще разбере, че никой друг няма да я обича толкова силно. Тя изтрива кръвта от устата си и аз отново й казвам колко съжалявам. Одри е ласкава както винаги и приема извинението ми, като ми обяснява, че просто не може да прави такива неща с мен. Мисля, че по-скоро би направила нещо от този род просто ей така. Без истинско чувство, без никакъв риск. Щом не иска любов от никого, трябва да уважавам желанието й.
- Не се притеснявай, Ед - казва тя и наистина го мисли.
Едно от прекрасните неща е, че с Одри винаги се разбираме. По някакъв начин успяваме да го постигнем. Като че няма значение какво се случва. Обмислям този факт известно време и ако трябва да бъда напълно честен, чудя се колко ли би могло да продължи това. Едва ли завинаги.
- Усмивчица, Ед - подмята ми по-късно, преди да си тръгне.
Как да не го направя.
Усмихвам й се.
- Късмет с пиките - казва.
- Благодаря.
Вратата се затваря.
Почти дванайсет е. Обувам се и тръгвам към библиотеката. Все още се чувствам като глупак.
Вярно е, че съм прочел много книги, но всичките съм си ги купувал, предимно на старо. Последния път, когато влизах в библиотека, там все още имаше каталози с големи дълги чекмеджета. Дори в училище, когато компютрите вече се бяха превърнали в ежедневие, все още използвах чекмеджетата. Харесваше ми да вадя каталожната карта на даден автор и да чета описаните книги.
Когато влизам в библиотеката, очаквам да видя зад бюрото стара жена, но там седи младеж горе-долу на моята възраст, с дълга къдрава коса. Малко е устат, но ми харесва.
- Нямате ли вече карти? - питам.
- Какви карти? За игра? Библиотечни? Кредитни? - Личи си, че се забавлява. - За какви точно карти питате?
Знам, че се опитва да ме изкара необразован и смотан, а всъщност помощта му не ми е нужна.
- Нали се сещаш - обяснявам му. - Картите с писателите и авторите и така нататък.
