Събираме се плътно един до друг и започваме да се нахъсваме взаимно. Свежа колекция от смрадливи подмишници, бирен дъх, развалени зъби и тридневни бради.
- Така - казва Мърв. - Като излезем там, какво ще правим?
Пълно мълчание.
- Е?
- Не знам - отговаря най-накрая някой.
- Ще ги размажем тия пичове! - крещи Мърв и всички му отговарят с одобрителен ропот, с изключение на Ричи, който се прозява. Няколко души също започват да крещят, но това трудно може да се нарече единен рев. Псуват, пухтят и се заканват да изкормят Соколите.
Реферът надува свирката си. Както винаги това е Реджи Ла Мота, известен в града като безнадежден пияница. Наема се да е рефер само защото получава две безплатни бутилки алкохол, за които всички ние се бъркаме. По една на отбор.
- Добре, хайде да ги мачкаме тези - постигаме консенсус ние и тръгваме към игрището.
Аз бързо се насочвам към дървото, където съм оставил Портиер. Той дреме, а едно момченце го гали.
- Ще ми гледаш ли кучето? - питам го.
- Става - отвръща момчето. - Казвам се Джей.
- Той е Портиер.
Изтичвам на игрището и се присъединявам към отбора.
- Слушайте, момчета - започва Реджи, заваляйки думите. Мачът още не е започнал, а реферът вече е пиян. Много е забавно. - Ако ще правите същите простотии като миналата година, тръгвам си и се оправяйте сами!
- Ама няма да си получиш двете бутилки - обажда се някой.
- Ти ще кажеш! - наежва се Реджи. - Без глупости, разбрахте ли?
Всички са разбрали.
- Да, Реджи.
- Прав си, Реджи.
Приближаваме се към другия отбор и си стискаме ръцете. Здрависвам се с моя номер от противниковия отбор. Той се извисява над мен и ме засенчва. Прав съм бил. Мъж е, но досущ прилича на Мими от "Дрю Кери”.
- Късмет - казвам аз.
- Дай ми няколко минути - отговаря гърлено Мими. Повечко грим и ще са едно към едно. - На парчета ще те разкъсам.
Нека играта започне.
Соколите бият от центъра и съвсем скоро се впускам в първата си атака. Спират ме.
Отново атакувам.
Отново ме спират и освен това Мими ми крещи ругатни в ухото, докато притиска главата ми към земята. Ето това е същността на мача.
Тълпата постоянно охка и ахка, реве мръсотии и насърчава своите, докато се налива с бира и вино и нагъва пайове и хот-дог от продавача, който всяка година е тук. Той отваря сергията си на страничната линия и дори има безалкохолни и близалки за децата.
Соколите отбелязват няколко пъти и получават добра преднина.
- Какво става, по дяволите? - пита някой, докато стоим до вратата. Това е големият Мърв. Като капитан чувства, че трябва поне да каже нещо. - Боже, само един от нас се пробва да направи нещо и това е... Ей, как ти беше името?
Учуден съм, защото сочи мен. Слисан, отговарям:
- Ед. Кенеди.
- Само Ед тича с всичка сила и се опитва да вземе топката. Хайде!
Продължавам да тичам.
Мими продължава да ме тероризира и малтретира и се чудя дали има вероятност скоро да остане без дъх. Едва ли някой с тези габарити може още дълго да препуска в такава жега. На земята съм, когато Реджи свири края на полувремето и всички отиват да пият бира. После едва ще намерят душевни сили да се върнат на игрището.
През почивката лежа на сянка близо до Портиер и момченцето. Тогава се появява Одри. Не ме пита нищо за състоянието ми, защото знае, че става дума за още куриерска работа. Това вече е нещо нормално, затова не влизам в подробности.
- Добре ли си? - пита тя.
Въздъхвам щастливо и казвам:
- Разбира се. Обичам живота.
През второто полувреме нещата се обръщат и ние отвръщаме на удара. Ричи бележи гол от корнер, после друго от нашите момчета намира вратата. Изравняваме.
Марв също играе добре и дълго време запазваме равен резултат.
Най-сетне Мими започва да се уморява. Когато играта спира заради травма на един от играчите, Марв идва при мен и започва да ме дразни.
- Ей! - сръчква ме той. - Още не си смачкал фасона на оная фльорца.
Светлата му коса стърчи на фъндъци, а в очите му се чете войнственост.
- Виж му габаритите, Марв - възразявам. - По-голям е от Мама Грейп^, да му се не види!
- Коя е Мама Грейп?
- Знаеш я, от онази книга - отстъпвам аз. - И филм направиха по нея. Не помниш ли?
С Джони Деп?
- Както и да е, Ед. Ставай и му дай да се разбере.
Така и правя.
Помагат на един от играчите да напусне игрището. Отивам при Мими. Вперваме очи един в друг. Казвам му:
- Затичай се към мен следващия път, като хванеш топката^.
Отдалечавам се с чувството, че още малко и ще напълня гащите.
Играта продължава и Мими прави точно каквото съм му казал.
Засилва се и се втурва към мен. Неизвестно откъде, но знам, че ще успея. Той се хвърля към топката, аз се изравнявам с него, спускам се напред и само чувам звука. От сблъсъка всичко се разтриса. Тълпата беснее и аз осъзнавам, че все още съм прав, а Мими се е сгромолясал на земята.
Скоро всички ме наобикалят, хвалят ме и така нататък, но изведнъж ми прилошава. Чувствам се ужасно заради това изпълнение, а огромният номер 12 на гърба на Мими ме гледа отчаяно и не помръдва.
- Жив ли е? - пита някой.
