Опитвам се да натикам надигащото се чувство за вина навътре в стомаха си. Още ми е тъпо заради него или заради нея, или каквото е там.
След още десетина минути усещам, че Марв може би иска да се върне вътре.
В джоба ми е новата карта.
Асо пика.
Взирам се в улицата и се опитвам да предугадя идващите събития. Щастлив съм.
- Какво? - пита Марв. - На какво се хилиш,
- Хайде де! - настоява Марв. - Какво има, Ед?
- Време е да започвам да ровя - казвам и слизам от верандата. - Трябва да тръгвам, Марв. Ще се видим по-късно.
Малко ми е криво, защото май единственото, което правя напоследък, е да зарязвам Марв. Тази вечер той ми дава свобода. Изглежда, най-сетне започва да разбира, че не е задължително онова, което е важно за него, да е важно и за мен.
- Довиждане, Ед!
По гласа му познавам, че и той е щастлив.
Нощта е тъмна, но красива. Вървя към къщи. Спирам под примигващата улична лампа и отново разглеждам асото пика. Вече някожо пъти съм го гледал - и ♥ дома, и на верандата на Мърв. Объркан съм от боята, защото съм очаквал купа. Купата би следвала модела червено-черно, пък и най-опасната боя би трябвало да е последна. На картата има
три имена:
Имената са ми познати, но не знам откъде. Не познавам самите хора, но съм ги чувал. Определено. Прибирам се и проверявам в телефонния указател. Ето, има Грийн и няколко с фамилия Уест, но никой с първо име с Гили М. Но на тези адреси може да живеят други хора с такива имена. Решавам утре да отида до града.
Разпускам в дневната с Портиер. Сготвил съм картофи на фурна и си ги поделяме. Усещам, че тялото започва да ме боли още повече и към полунощ вече едва се движа. Портиер е в краката ми. Седя и чакам да заспя.
Главата ми се отпуска назад.
Асото пика се изплъзва от ръката ми и пада в процепа на дивана. Сънувам.
Нощта е дълга, впримчен съм в сънищата си и не мога да преценя дали съм буден, или спя. Когато на сутринта се будя, все още съм на мача, преследвам жената, която донесе картата, и се разправям с хлапето.
По-късно сънувам, че съм в училище, но няма никой друг. Само аз, а въздухът в класната стая е прашно жълт. На чина пред мен са разхвърляни учебници, на черната дъска има изписани думи. Ръкописни са и не мога да ги разчета.
Влиза жена.
Учителка с дълги кльощави крака, черна пола, бяла блуза и лилава жилетка. Почти на петдесет е, но въпреки това е някак секси. Не ми обръща особено внимание, докато не звънва звънецът - силно, като че е пред вратата. Тогава за пръв път тя показва, че ме вижда,
Вдига поглед.
- Време е да започваме, Ед.
Готов съм.
- Да?
- Ще ми прочетеш ли думите, написани зад мен, ако обичаш?
- Не мога.
- И защо, за Бога?
Съсредоточавам се още повече върху думите, но все още не мога да ги разчета.
Тя клати глава. Не виждам, но усещам разочарованието й, заковал поглед в чина. Гледам в него дълго и се чувствам много разстроен, че съм я разочаровал.
Няколко минути по-късно.
Чувам го.
До ушите ми достига звук като плющене на камшик, последван от скърцане.
Вдигам очи и се вцепенявам. Дъхът ми спира. Учителката виси на въже пред черната дъска.
Мъртва е.
Люлее се.
Таванът липсва и въжето е здраво вързано около една греда под покрива.
Ужасен, трескаво си поемам дъх, но въздухът, в който като че няма кислород, ме задушава. Ръцете ми са като залепнали за чина и трябва със сила да ги откъсна оттам. Ставам и се опитвам да побягна, да потърся помощ. Сграбчвам бравата на вратата, но се спирам и отново се обръщам към увисналата на въжето жена. Бавно.
Почти пълзешком.
Промъквам се до нея.
Тъкмо си помислям, че изглежда донякъде умиротворена, и очите й внезапно се отварят и тя проговаря. Гласът й е сподавен и дрезгав.
- Разчиташ ли думите сега, Ед? - пита тя и аз гледам през нея към дъската. Сега виждам заглавието най-отгоре и разбирам написаното:
"Безплодната жена”.
Тялото пада на пода в краката ми и се събуждам.
В краката ми лежи Портиер, а прашният жълт въздух в хола е от изгряващото слънце.
Макар да съм отворил очи, сънят не си тръгва още няколко секунди и аз продължавам да виждам жената, думите и заглавието. Усещам я как пада в краката ми и я чувам. Разчиташ ли думите сега, Ед?
- "Безплодната жена" - прошепвам.
Знам, че това съм го чувал и преди. Всъщност знам стихотворение с такова име. Чел съм го в училище, защото имах депресирана учителка по английски. Тя много го обичаше и си спомням някои строфи и до днес. "Едва прошумолели стъпки" и "музей без статуи" и сравнението на живота й с фонтан, който се издига и отново пада върху себе си.
Изведнъж ме осенява и се изправям бързо. Почти се спъвам в Портиер, който, между другото, не е никак впечатлен. Поглежда ме, сякаш ми казва: Току-що ме събуди, приятел.
- "Безплодната жена" - казвам му.
Повтарям заглавието и го сграбчвам възторжено за муцуната, защото съм разгадал асото пика. Или съм на път да го разгадая.
