Аз съм пратеникът полностью

- Аха! - Сега вече открито се смее. - Май отдавна не си стъпвал . в библиотека!

- Не съм - отговарям и сега наистина се чувствам необразован и смотан. Все едно съм си окачил табелка "Пълен загубеняк". Но не се предавам. - Затова пък съм чел Джойс. Дикенс и Конрад.

- Кои са тези?

Сега аз съм отгоре.

- Какво? Не си ги чел? И се наричаш библиотекар?

Сега усмивката му е малко крива.

- Ти направо ми скри топката.

Не понасям този израз.

Въпреки това момчето става по-услужливо. Казва ми:

- Карти вече не използваме. Всичко е в компютъра. Ела.

Отиваме при компютрите и той казва:

- Кажи ми автора.

Запъвам се, защото не искам да му кажа някое от имената на асото пика. Те са си за мен. Казвам му Шекспир.

Той изписва името и всички заглавия изскачат на монитора. После въвежда номера, изписан срещу "Макбет" и казва:

- Ето. Разбра ли как става?

Вглеждам се в монитора и схващам.

- Благодаря.

- Викни ме, ако имаш нужда от нещо.

- Няма проблем.

Той се отдалечава и аз оставам сам с клавиатурата, писателите и монитора.

Започвам с Греъм Грийн. Ще карам по реда, по който са написани на картата. Тършувам из джобовете си за някаква хартия, но намирам само стара салфетка. За масата е завързана химикалка. Когато вкарвам името и натискам Enter, всички заглавия на Греъм

Грийн изскачат на екрана.

Някои от тях са изумителни.

Човешкият фактор Брайтън Рок Същността на нещата Силата и славата Нашият човек в Хавана

Преписвам ги на салфетката, както и номера на първото заглавие, защото знам, че ще намеря другите на същата лавица.

После пиша Уест, Морис. Някои от неговите заглавия са също много добри, ако не и по-добри Бесилки в пясъка Обувките на рибаря Деца на слънцето Господарят на пръстена Клоуните на Бог Сега Силвия

Трябва да призная, че тя ми е слабост, защото съм я чел, а и сънувах заглавие на нейно стихотворение. Ако не беше тя, нямаше да седя тук в библиотеката, с една крачка по-близо до целта. Искам нейните заглавия да са най-добрите. Може и да съм пристрастен, но за мен наистина са такива.

Зимният кораб

Колосът

Ариел

През вюдата Стъкленият похлупак

Отивам със салфетката до рафтовете и започвам да търся книгите една по една. Красиви са. Стари, с твърди корици в червено, синьо или черно. Вземам ги и сядам с тях на масата. И сега какво?

Как, по дяволите, ще ги прочета всичките за седмица или две? Стиховете на Силвия може би, но другите двама са написали някои доста дебели книги, без преувеличение. Дано поне да са добри.

- Виж какво - казва библиотекарят, когато заставам пред бюрото му с всичките книги. - Не можеш да ги вземеш всичките. Има си ограничения. А карта имаш ли?

- Каква карта? - не се удържам аз. - За игра? Кредитна? За каква по-точно питаш?

- Добре де, умнико.

И двамата се наслаждаваме на мига. Той се навежда под бюрото и ми подава лист хартия.

- Попълни го, ако обичаш.

Получавам библиотечната си карта и се опитвам да му се подмажа, за да изкрънкам всичките книги.

- Благодаря, приятел. Работата ти е страхотна.

Той ме поглежда.

- Какво, всичките все пак, а?

- Точно така. - Вдигам ги от пода и ги струпвам на бюрото му. - Наистина ми трябват и по един или друг начин ще ги взема. Само в днешното болно общество човек може да бъде преследван заради това, че чете твърде много. - Хвърлям поглед към празната библиотека. - Не виждам да има голям наплив. Съмнявам се, че някой друг ще ги поиска точно сега.

Той ме оставя да говоря.

- Ако трябва да съм честен - казва, - на мен лично изобщо не ми пука колко книги ще изнесеш. Но има правила. Ако шефът ме хване, съм вътре.

- Вътре в какво?

- Не знам в какво, но ще е до ушите.

Продължавам да го гледам и не отстъпвам и сантиметър. Той поддава.

- Добре де, дай ми ги. Да видя какво мога да измисля. - Започва да сканира заглавията. - Шефът ми така или иначе е пълно дърво.

Когато приключва, от другата страна на бюрото има точно осемнайсет книги.

- Благодаря - казвам му. - Много съм ти задължен.

Как ще ги замъкна до вкъщи, питам се и обмислям дали да не звънна на Марв да ме закара, но успявам да се справя и сам. По пътя изпускам няколко, правя и доста почивки, но в крайна сметка всички книги пристигат у дома.

Не си усещам ръцете.

Не съм подозирал, че думите тежат толкова много.

Цял следобед чета.

Веднъж дори задрямвам. Не от неуважение към авторите. Просто боят и мачът още ми държат влага.

Чета и се наслаждавам на Греъм Грийн. Още не откривам насока, но си мисля, че нещата би трябвало да са доста прости. Поглеждам книжната планина, която съм натрупал. Меко казано, изглежда обезсърчаващо. Как ще намеря онова, което търся, в тези хиляди страници?

Когато се будя, навън духа южнякът и е доста хладно за това време на годината. Началото на декември е и ми е странно, че трябва да обличам пуловер. Излизам навън и виждам пред вратата парче хартия.

Не, салфетка.