Имат пет деца. Никое не може да се храни със затворена уста, но когато се смеят, целият свят се оглежда в очите им. Веднага разбираш защо Луа се държи така с тях и толкова много ги обича.
- Татко, може ли да яхна Ед? - пита едно от момиченцата.
Кимвам и Луа казва:
- Разбира се, миличка, но какво трябва да кажеш?
Това ми напомня за Тони, брата на отец О’Райли.
Момиченцето се плясва по челото, усмихва се и повтаря:
- Той може ли да ме качи на конче, моля?
- Разбира се, съкровище - казва Луа и аз така и правя.
Когато Мари най-сетне успява да ме спаси от най-малкото момче, децата вече са се изредили да ме яхат тринайсет пъти.
- Джеси, мисля, че Ед е много уморен.
- Добре де... - предава се Джеси и аз се строполявам на дивана.
Джеси е на около шест и докато си седя, прошепва нещо на ухото ми.
Това е отговорът.
- Татко скоро ще слага коледните лампички. Трябва да дойдеш да ги видиш някой ден. Много ги обичам тези лампички.
- Обещавам - казвам му. - Ще дойда.
Оглеждам за последен път къщата. Вече почти съм успял да убедя себе си, че съм живял там. Дори си сътворявам най-различни чудесни спомени с баща ми сред тези стени.
Когато си тръгвам, Луа спи и Мари ме изпраща.
- Благодаря - казвам й. - За всичко.
Тя ме поглежда с топлите си непресторени очи.
- Няма проблем, Ед. Ела пак, когато се наканиш.
- Ще дойда.
Този път не лъжа.
В края на седмицата минавам оттам. Коледните лампички са окачени. Много са овехтели и избледнели. Някои липсват. От старите са. Не примигват. Просто големи крушки в различни цветове, провесени по стряхата на верандата. Ще се върна по-късно, мисля си, да погледна.
Вечерта, когато лампичките са включени, виждам, че едва половината от тях работят, което са точно четири светещи крушки. Четири крушки, които ще осветяват къщата на семейство Татупу тази година. Не е кой знае какъв проблем, но може би е вярно, че големите неща често са малки неща, на които не обръщаме внимание.
При първа възможност ще се върна през деня, когато всички са на училище и на работа.
Нещо трябва да се направи с тези лампички.
Отивам до "Кеймарт" и купувам чисто нов комплект лампички, точно като техните. Хубави, големи крушки в червено, синьо, жълто и зелено. Сряда е, денят е горещ и за мое учудване никой от съседите не идва да пита какво правя там, когато се качвам на верандата на семейство Татупу и стъпвам върху голяма обърната тенджера. Махам старите лампички, като извивам пироните, които държат кабела. Когато вече съм свалил всичко, забелязвам, че кабелът влиза вътре в къщата (както си му е редът), така че не мога да довърша работата докрай. Вместо това връщам старите лампички на мястото им и оставям новите пред входната врата.
Не пиша бележка.
Няма какво друго да направя.
Най-напред мисля да напиша "Честита Коледа" някъде на кутията, но се отказвам. Тук не става въпрос за думи.
А за светещи лампички и малки неща, които всъщност са големи.
Ям равиоли в кухнята същата вечер, когато отпред спира микробус. Двигателят изръмжава за последно и чувам как вратата на колата се затръшва. После малки юмруци започват да тропат по външната врата.
Портиер залайва като никога, но го успокоявам и отварям вратата.
Там стоят Луа, Мари и всичките им деца.
- Здрасти, Ед - казва Луа и останалите повтарят след него като ехо. - Търсихме те в указателя, но те нямаше, затова прозвънихме всички останали Кенеди в града. Майка ти ни даде адреса.
Става тихо, докато се чудя какво им е казала майка ми. Мари нарушава тишината.
- Ела с нас - казва тя.
Возя се в микробуса, сплескан между децата, и за пръв път всички в това семейство мълчат. Това, както можете да си представите, ме кара да се чувствам силно притеснен. Уличните лампи проблясват като страници от светлина, приближават се към мен и се обръщат, затварят се. Поглеждам напред и виждам, че Луа ме гледа в огледалото за обратно виждане.
Пристигаме пред къщата след десетина минути.
Мари взема нещата в свои ръце.
- Хайде, деца, влизайте.
Тя се прибира с тях, а ние с Луа оставаме в микробуса.
Той отново ми хвърля продължителен поглед в огледалото.
- Готов ли си? - пита ме.
- За какво?
Луа само клати глава.
- Не на мен тия, Ед.
Излиза и затръшва вратата.
- Хайде, идвай! - провиква се през прозореца. - Слизай, момче.
Момче.
Не ми харесва как го казва. Някак заканително. Най-много се боя да не съм го обидил с новите лампи. Да не го приеме като намек, че не може да се грижи добре за семейството си. Може да си мисли, че му казвам: Този жалък некадърен глупак дори не може да поправи едни лампички. Не смея да погледна към къщата, докато вървя към тротоара, където той е застанал и се е обърнал да ме изчака. Тъмно е. Като в рог.
Стоим.
Луа ме гледа.
Аз гледам в краката си.
Следващото нещо, което чувам, е вратата на къщата да се отваря и затваря няколко пъти. Децата тичат към нас, последвани от Мари.
Преброявам хлапетата и едно липсва.
Джеси.
Гледам лицата им, после отново забивам поглед в земята. Викът на Луа почти ме кара да подскоча.
- Давай. Джес!
