Минават няколко секунди и когато вдигам очи, старата къща свети. Лампичките са толкова красиви, че сякаш те държат къщата изправена. Лицата на децата, на Луа и на
Мари са обагрени в червено, синьо, жълто и зелено. Чувствам върху собственото си лице червена светлина, чувствам и усмивката си на облекчение. Децата викат и пляскат, обявяват, че това ще е най-хубавата им Коледа. Момичетата започват да танцуват, държат се за ръце. Тогава и Джеси изскача от къщата.
- Настоя той да ги включи - ми казва Луа, а усмивката на Джеси е най-широка и най-хубава. Най-жива. Това е неговият миг, мисля си, и на Луа, и на Мари.
- Когато намерихме новите лампички. Джеси каза, че иска да си тук, когато ги включваме. Какво можехме да направим?
Клатя глава и гледам двора, окъпан в светлини, които плуват пред очите ми.
На себе си казвам:
Докато хлапетата танцуват на двора под нощното небе и светлините, виждам нещо. Луа и Мари се държат за ръце.
Изглеждат толкова щастливи, точно в този миг, докато гледат децата и лампичките на старата им етернитова къща.
Луа я целува.
Нежно, по устните.
Тя отвръща на целувката му.
Понякога хората са красиви.
Не заради това как изглеждат.
Не заради това, което казват.
Просто защото са каквито са.
Мари ме увещава да вляза за чаша кафе. Отначало отказвам, но ; тя настоява.
- Трябва да влезеш, Ед.
Предавам се. Влизаме, пием кафе и си говорим.
Известно време всичко е наред, докато Мари не замълчава насред думата. Разбърква кафето си и казва:
- Благодаря ти, Ед. - Бръчиците й се раздвижват, а в очите й . просветват искри. -Много ти благодаря.
- За какво?
Тя клати глава.
- Не ме карай да го казвам, Ед. Знаем, че си бил ти. Джеси не може да пази тайна, дори да му залепим устата. Знаем, че си бил ти.
Предавам се напълно.
- Заслужавахте го.
Тя още не е удовлетворена.
- Но защо? Защо ние?
Казвам й истината.
- Нямам никаква представа. - Отпивам от кафето. - Историята е дълга и почти необяснима. Знам само, че стоях пред тази стара къща и останалото просто се случи.
Луа се намесва в разговора и като че изтласква думите напред.
- Знаеш ли, Ед, живеем тук почти година и никой, абсолютно никой не си е мръднал пръста да ни помогне или да ни накара да се почувстваме като част от квартала. Не сме и очаквали друго. Хората си имат достатъчно грижи... - Очите му се задържат върху моите за миг. - А после се появяваш ти, ни в клин, ни в ръкав. Просто не разбираме.
В този миг на мен самия нещата ми стават ясни.
- Не се и опитвайте - казвам, - и аз самият не разбирам.
Мари приема думите ми, но не се отказва.
- Добре, Ед, но искаме да ти благодарим.
- да - казва Луа.
Мари му кимва, той става и отива до хладилника. На него с магнит е закрепен плик, на който е написано "Ед Кенеди". Връща се и ми го подава.
- Възможностите ни не са големи - казва той, - но това е най-доброто, което можем да направим, за да ти благодарим. - И слага плика в ръцете ми. - Мисля, че ще ти хареса. Такова ми е усещането.
Вътре има ръчно направена коледна картичка. Рисували са я всичките хлапета. Коледни дръвчета, ярки светлини, играещи деца. Някои от рисунките са ужасно нескопосни, но въпреки това са прекрасни. Едно от децата е написало:
Усмихвам се, ставам и отивам в хола, където децата са се натъркаляли пред телевизора.
- Благодаря за картичката - казвам им.
Всички започват да говорят едно през друго, но Джеси е най-гласовит.
- Няма за какво, Ед.
И след няколко секунди отново са погълнати от телевизора. Гледат някакъв филм от онези приключения с животни - котка, която плава по река в кашон.
- Доскоро - казвам им, но никой не ме чува. Поглеждам още веднъж доволно картинките и се връщам в кухнята.
Там ме чакат още подаръци.
Луа държи малък тъмен камък с шарка, наподобяваща кръст.
- Един приятел ми го даде преди време, Ед. Носи късмет. - Той ми го подава. -Искам да го вземеш.
Гледаме камъка и мълчим.
Собственият ми глас ме изненадва.
- Не - казвам му. - Не мога да го приема, Луа.
Тихите му и благи думи са спокойни, но настоятелни. Очите му преливат от искреност.
- Не, Ед. Трябва да го вземеш. Даде ни толкова много. Повече, отколкото можеш да си представиш.
Той отново ми подава камъка и дори го слага в дланта ми и затваря пръстите ми около него. Държи ръката ми в своята.
- Твой е.
- Не само за късмет - казва Мари. - И за спомен.
Сега приемам камъка и го разглеждам.
- Благодаря ви - казвам и на двамата. - Ще го пазя.
Луа слага ръка на рамото ми.
- Знам.
Тримата стоим в кухнята близо един до друг.
Когато си тръгвам, Мари ме целува по бузата и си казваме довиждане.
- Не забравяй - казва ми тя. - Идвай по всяко време. Винаги си добре дошъл.
- Благодаря - казвам й и излизам.
