Лин усети, че краката й натежават и омекват от желание. Докато се връщаха на пътеката, тя пъхна длан в неговата.
- Когато дойдеш за вечеря, може би ще имаме време да поговорим и да ми разкажеш за работата си.
По лицето му се разля усмивка на неподправено удоволствие.
- Ще ми бъде приятно.
Лин си даде сметка, че не може да си спомни кога за последен път го беше попитала нещо различно от повърхностното: „Как мина денят ти?“. Май и двамата трябваше да се научат да
Усмивката му помръкна и челото му се набръчка.
- Предполагам, че не може да доведа и сина си, когато дойда на вечеря?
Тя се поколеба само за миг, преди да поклати глава.
- Съжалявам. Мама няма да позволи.
- Не си ли достагьчно голяма, за да се оставяш майка ти да те командва?
- Понякога тя си наумява точно как трябва да бъдат нещата. Сега например е решила кой може и кой не може да идва в къщата.
- И синът ми не е добре дошъл?
Лин го погледна нещастно.
- Боя се, че не. Надявам се... скоро. Зависи от него, не от Ани.
Челюстта му отново се обтегна в онази упорита линия, която
тя познаваше така добре.
- Трудно ми е да повярвам, че допускаш една смахната старица да взема решения за нещо толкова важно.
Лин спря и го целуна лекичко в ъгълчето на упорито стиснатата челюст.
- Може би не е толкова смахната, колкото си мислиш. Все пак, именно тя бе тази, която ми каза да дойда на разходка с теб.
- Нямаше ли да го направиш иначе?
- Не знам. Доста неща в живота ми са заложени на карта в момента и не искам да допусна грешка. Понякога майките знаят какво е най-добро за дъщерите им. - Тя го погледна право в очите. - И за синовете им.
Той поклати глава и отпусна примирено рамене.
- Добре. Признавам се за победен.
Лин се усмихна и трябваше да се сдържи да не го целуне отново.
- Вечеряме рано. В шест часа.
- Ще бъда там.
21.
Тази вечер Лин демонстрира Джейн на Джим така, сякаш беше обичното й дете, извикано да изпълни номерата, които умееше, пред някой непознат. Хвали я пред него, докато главата му се замая, а после ги отпрати в дневната, за да могат да оправят каквито различия бяха останали между тях.
Джейн се настани в стола на Ани и усети болезнено трепване заради приликата между баща и син. Прииска й се да седне до него и да се сгуши в силните му ръце, които така й напомняха за онези на Кал. Вместо това си пое дълбоко дъх и му разказа как се беше запознала със сина му и какво беше направила.
- Не съм написала статията във вестника - каза, когато довърши историята си, - но почти всяка дума в нея е вярна.
След това зачака укорите му.
- Предполагам, че Итън ще има какво да каже за божието провидение и как именно то ви е събрало с Кал.
Това я хвана неподготвена.
- Не съм толкова сигурна.
- Обичаш го, нали?
- С цялото си сърце. - Джейн сведе поглед. - Но това не означава, че ще бъда просто някаква странична добавка към живота му.
- Съжалявам, че те измъчва така. То е по-силно от него. Мъжете в нашето семейство са доста твърдоглави. - Изглежда, се чувстваше неловко. - Май и аз имам да си призная нещо.
-О?
- Днес следобед се обадих на Шери Воуглър.
- На лекарката ми?
- Не можех да бъда спокоен за бременността ти, докато не се уверя, че всичко е наред. Тя каза, че си напълно здрава, но по никакъв начин не можах да я принудя да ми съобщи дали ще имам внук, или внучка. Каза, че си решила да изчакаш и че аз също трябва да имам търпение - Изглеждаше смутен. - Знам, че не биваше да говоря с нея зад гърба ти, но не исках да ти се случи нищо лошо. Сърдита ли си?
Мислите на Джейн се насочиха към Чери и Джейми, а после и към собствения й баща, който сякаш никога не бе загрижен за нея. В следващия миг вече се усмихваше.
- Не съм сърдита. Благодаря.
Той поклати глава и също се засмя.
- Ти си добра жена, Джейни Бонър. Старата кукумявка се оказа права за теб.
- Чух те! - обади се споменатото същество от съседната стая.
По-късно тази нощ, докато лежеше в тясното си желязно
легло и не можеше да заспи, Джейн се усмихна при спомена за възмущението на старицата. Ала усмивката й помръкна при мисълта за всичко, което щеше да изгуби, когато си тръгнеше оттук: Джим и Лин, Ани, планините, които с всеки изминал ден сякаш все повече се превръщаха в част от нея... и Кал. Само че как би могла да изгуби нещо, което никога не беше имала?
Искаше й се да си изплаче очите, но вместо това заби юмрук във възглавницата, като си представяше, че размазва лицето на съпруга си. Гневът й се стопи и остана да лежи по гръб, вперила поглед в тавана. Какво правеше тук? Защо подсъзнателно го чакаше да размисли и да осъзнае, че я обича? Днешният ден й бе показал, че това няма да се случи.
Мислите й се върнаха към унизителния момент този следобед, когато той беше изкрещял, че ще си останат женени. Предложението му я беше наранило дълбоко. Думите, които бе жадувала да чуе, бяха изречени в пристъп на гняв и изобщо не ги мислеше.
