- Да, госпожо. - Лин слезе по стъпалата, обзета от желание да се разсмее, въпреки че очите й се насълзиха.
Ръката на съпруга й се обви около нейната. Той сведе поглед към нея и топлите златисти пръски в лешниковите му очи изведнъж й напомниха колко нежен бе по време на трите й бременности. Когато бе по-дебела отвсякога, я целуваше по корема и й казваше, че е най-красивата жена на света. Докато ръката й се сгушваше като малка птичка в голямата му длан, гя си помисли
колко бързо бе забравила доброто, спомняйки си единствено лошото.
Той я поведе към пътечката, която свърваше в гората, и въпреки предупреждението на майка й, много скоро се отдалечиха от къщата.
- Хубав ден - каза той. - Малко топличък като за май.
-Да.
- Колко е тихо само.
Лин се учудваше, че продължава да се обръща към нея, сякаш току-що се бяха запознали, но побърза да се присъедини към него в това място, където никой от тях не беше наранявал другия.
- Тихо е, но на мен ми харесва.
- Никога ли не ти става самотно?
- Има много неща за правене.
- Какви?
Той я погледна и Лин беше поразена от настойчивостта на изражението му. Искаше да знае как е прекарала деня! Искаше да я слуша, докато тя говори. С огромна наслада заразказва.
- Всички ставаме рано. Аз обичам да се разхождам в гората по изгрев слънце, а когато се прибера, снаха ми... - Тя поспря и го погледна с крайчеца на окото си. - Името й е Джейн.
Той се намръщи, но не каза нищо. Навлязоха още по-навът-ре в гората, където от двете страни на пътеката растяха рододендрони и планински лаври, както и туфи теменужки, нарциси и същински килим от някакво цвете, разцъфнало във виненочервено. Два кучешки дряна празнуваха с бели водопади спасението си от плесените, погубили толкова много от растителните видове в планините на Каролина. Лин вдъхваше дълбоко плът-ното, влажно ухание на земя, която миришеше на нов живот.
- Докато се върна от разходката си, Джейн вече е готова със закуската - продължи тя. - Майка ми иска бекон и яйца, но Джейн приготвя палачинки от пълнозърнесто брашно или овесена каша с пресни плодове, така че когато вляза в кухнята, обикновено заварвам как Ани се опитва да подхване кавга с нея. Само че Джейн е хитра и се справя с мама по-добре от когото и да било в семейството ми. Когато приключим със закуската, слушам музика, докато почиствам кухнята.
- Каква музика?
Всъщност, той знаеше каква. През годините безброй пъти беше сменял радиото в различните им коли от нейните станции за класическа музика на любимите си кънтри предавания.
- Обичам Моцарт, Вивалди, Шопен, Рахманинов. Снаха ми харесва класически рок. Понякога танцуваме.
- Ти и... Джейн?
- Пристрастила се е към Род Стюарт. - Лин се засмя. - Ако по радиото пуснат негова песен, ме кара да оставя каквото правя и да танцувам с нея. Така е и с някои от по-новите групи -такива, за които дори не си чувал. Понякога просто трябва да танцува. Не мисля, че го е правила кой знае колко, докато е растяла.
- Но тя... чух, че била учен - предпазливо каза той.
- Така е. Но казва, че точно сега иска да отгледа бебето, което расте в нея.
Времето минаваше, докато той осмисляше думите й.
- Звучи ми като необикновена жена.
- Прекрасна е. - А после добави импулсивно: - Искаш ли да дойдеш на вечеря днес, за да я поопознаеш?
- Каниш ли ме? - По лицето му се изписаха едновременно учудване и удоволствие.
- Да. Да, мисля, че те каня.
- Добре тогава. С удоволствие ще дойда.
Известно време се разхождаха, без да говорят. Пътеката се стесни и Лин се отклони от нея, повеждайки го към потока. Като малки бяха идвали тук десетки пъти. Присядаха един до друг на стария дънер, който вече го нямаше, тъй като отдавна беше изгнил, и макар че понякога просто гледаха как водата се лее над покритите с мъх камъни, най-често се натискаха. Кал бе заченат недалеч оттук.
Джим се прокашля и приседна на дънера на един кестен, паднал край брега на потока в някоя отдавна отминала буря.
- Доста беше сурова със сина ми преди малко.
- Знам. - Лин се настани до него, но не чак толкова близо, че да се докосват. - Имам внуче, което да защитавам.
- Разбирам.
Ала тя виждаше, че всъщност изобщо не разбира. Едва преди няколко седмици това би го накарало да й се сопне, но сега изглеждаше по-скоро замислен, отколкото подразнен. Нима бе започнал да й има доверие?
- Помниш ли, когато ти казах, че бракът ми се разпада?
Тялото на Лин се напрегна.
- Помня.
- Аз съм виновен. Просто искам да го знаеш, ако си мислиш да... излизаш с мен.
- Само ти ли си виновен?
