Беки Б. и аферата с чантата полностью

Даже, ако искаш да знаеш, онзи ден Люк каза: „Онова, от което този дом действително се нуждае, е уред за печене на вафлички“!

Добре де, това е лъжа. Но все пак можеше да го каже. Тя откъде може да знае дали го е казал или не?!

— Освен това, ако още не си забелязала, по този начин ще спестя доста пари! — добавям и решително бутвам количката покрай нея. — Това си е истинска сделка!

— Не е никаква сделка, ако нямаш нужда от него! — изрича бясно тя, сграбчва количката и се опитва да я задържи.

— Махни си ръцете от количката ми! — изписквам възмутено. — Аз имам нужда от уред за вафлички! И спокойно мога да си го позволя! Напълно спокойно! Ще взема един — обръщам се към жената на щанда и поемам една от кутиите на масата.

— Не, няма да го вземе! — изписква Джес и грабва кутията от ръцете ми.

Какво?! Какво прави тя?!

— Беки, правя го за твое собствено добро! Ти си пристрастена към харченето на пари! Трябва да се научиш да казваш „не“!

— Нищо не ми пречи да казвам „не“! — изсъсквам вбесено. — Мога да казвам „не“, когато и както си поискам! Просто избирам точно в този случай да не го правя! И ще взема уреда! — Последното го изричам към обърканата продавачка. — Всъщност, ще взема дори два! Единия ще го подаря на мама за Коледа!

Грабвам две кутии и ги поставям в количката.

Така вече е добре.

— Значи ще пропилееш петдесет лири просто ей така, а?! — изрича с презрителен глас Джес. — Ще хвърлиш на вятъра пари, които не притежаваш, така ли?!

— Не ги хвърлям на вятъра!

— Напротив, точно това правиш!

— Нищо подобно! — започвам да викам аз. — И освен това имам пари! Имам много пари!

— Но ти наистина живееш в някаква измислена реалност! — започва изненадващо да крещи и Джес. — Ще имаш пари, докато не ти свършат нещата за продажба! И тогава какво ще стане? Какво ще стане, когато съпругът ти разбере какво правиш?! Сама си търсиш белята!

— Нищо подобно! — отвръщам с гневен крясък аз.

— Напротив, търсиш я!

— Нищо подобно, аз…

— Ей, вие, сестрите, няма ли най-сетне да млъкнете! — прекъсва ни вбесен женски глас и ние едновременно подскачаме.

Озъртам се объркано. Не е възможно мама да е някъде тук, нали?

Точно в този момент обаче зървам жената, която каза тези думи. Тя дори не гледа към нас. Наблюдава две момиченца, поставени на седалката на количката.

О!

Отмятам коса назад от разгорещеното си лице и в този момент усещам, че ме залива срам. Поглеждам крадешком към Джес и забелязвам, че тя също е доста засрамена.

— Хайде да ходим на касата — изричам с достойнство аз и бутвам напред количката.

В колата към къщи никоя от нас не проговаря. Но на мен отвътре ми ври и кипи.

За кого се мисли тя, да ми изнася лекции?! За кого се мисли, че да ми казва, че си имам проблеми?!

Прибираме се вкъщи и разтоварваме покупките с минимална доза комуникация между нас. Почти не се поглеждаме в очите.

— Искаш ли чаша чай? — питам аз с официален тон, когато прибирам последния пакет.

— Не, благодаря — отговаря тя със същата доза официалност.

— Аз имам малко работа в кухнята, а ти се забавлявай както искаш, става ли?

— Става.

Изчезва в стаята си и само след миг излиза, хванала под мишница книга със заглавие „Детрография на британските вулканични скали“.

Ама знае как да се забавлява тази жена!

Тя присяда на един от високите столове, а аз включвам чайника и вадя две големи чаши. След няколко секунди при нас влиза Люк — изглежда напълно съсипан.

— Здрасти, скъпи! — възкликвам, като се старая да звуча далеч по-весело, отколкото се чувствам. — Виж какъв прекрасен уред за печене на вафлички купих! Вече всяка сутрин можем да закусваме с вафлички!

— Отлично! — отвръща разсеяно той и аз хвърлям отмъстителен поглед към Джес.

— Искаш ли чаша чай?

— Ами… да, благодаря. — Почесва се по главата, надниква зад кухненската врата, а после поглежда над хладилника.

— Добре ли си? — питам. — Да не би нещо да не е наред?

— Изгубих нещо — отговаря той и се намръщва. — Смешна работа как някои неща просто изчезват!

— За какво става въпрос? — питам съчувствено. — Мога да ти помогна да го потърсиш!

— Не се притеснявай — поклаща глава съпругът ми. — Нещо за работата ми. Ще се появи. Не може просто ей така да изчезне.

— Но аз държа да ти помогна! — прокарвам с обич ръка аз по раменете му. — Вече ти казах, скъпи! Само ми кажи какво търсиш и двамата ще се заемем да го търсим заедно. Да не би да е папка… или книга… или някакви листи?

— Много мило от твоя страна — целува ме в отговор той. — Всъщност, не става въпрос за нищо такова. Става въпрос за кутия с часовници. От „Тифани“. Десет на брой.

Замръзвам на място.

С периферното си зрение улавям движението на Джес в другия край на стаята, която бавно вдига глава от книгата си.

— Правилно ли чух, че каза… часовници от „Тифани“? — смотолевям накрая.