— Ъхъ — кимва той. — Нали знаеш, че сме домакини на важна вечеря, която утре вечер даваме за „Аркодас Труп“? Всичко е част от офертата, която сме замислили. С няколко думи, подмазваме им се. Затова реших да им купя часовници като служебни подаръци от нас. А ето че сега са изчезнали! — Челото му се сбръчква още повече. — Просто не ми го побира умът какво може да се е случило с тях! В първия момент са тук, в следващия ги няма! Изчезнали са!
Усещам погледът на Джес — очите й ме пронизват като лазерни лъчи.
— Това са прекалено много часовници, за да изчезнат просто ей така — изричам безжизнено.
Да го вземат мътните!
Преглъщам едва-едва. Как съм могла да продам подаръците, които е приготвил Люк?! Как съм могла да бъда такава глупачка! Така де, вярно е, че не си спомних да сме ги купували по време на медения месец…
— Може да съм ги прибрал долу, в гаража — отбелязва Люк и грабва ключовете си. — Ще отида да проверя.
О, господи! Налага се да му призная!
— Люк, моля те… — започвам с едва доловим глас, — само не се ядосвай, ама…
— Какво? — обръща се рязко той и аз не мога да не забележа, че внезапно застава нащрек. — Какво има?
— Ами… — Облизвам безпомощно устни. — Възможно е да съм…
— Какво? — присвива очи той. — Какво е възможно да си направила, Беки?
— Да съм ги продала — прошепвам накрая.
—
— Нали искаше да поразчистя малко тук! — извивам виновно. — Нямах представа как да го направя! Имахме толкова много неща! Затова от известно време започнах да продавам всичко по и-бей! И аз… май продадох и часовниците. Без да искам!
Прехапвам устни с надеждата, че Люк ще се усмихне или дори ще се разсмее. Обаче той се смръщва все повече и повече.
— Господи, Беки! Не виждаш ли, че сме затънали до уши в работа! Само този проблем ни трябваше сега! — Бръква си в джоба, вади оттам мобилния и набира някакъв номер. — Здрасти, Мари! Оказва се, че имаме малък проблем с вечерята утре вечер, която даваме за „Аркодас Груп“! Звънни ми! — Затваря рязко телефона и в стаята се възцарява тягостна тишина.
— Но аз изобщо не знаех! — изричам отчаяно. — Ако ми беше казал, че това са служебни подаръци… ако ми беше позволил да ти помогна…
— Да ми помогнеш ли?! Ти?! Абе, ти майтап ли си правиш с мен?!
Люк поклаща глава и излиза от кухнята, като затръшва яростно вратата след себе си.
Поглеждам към Джес. Почти виждам как над главата й се е образувало балонче от комиксите, в което пише: „Нали ти казах!“ Само след секунда тя се изправя и тръгва след Люк.
След малко я чувам да изрича тихо:
— Ако мога да ти помогна се нещо… само кажи!
— Не, няма нужда — отвръща той. — Но все пак ти благодаря!
Джес казва още нещо, ала този път гласът й звучи още по-приглушено и аз не мога да разбера нищичко. Сигурно вече е затворила вратата.
И в този момент си давам сметка, че просто
— Направо не те разбирам как можеш да живееш с нея! — тъкмо казва Джес, а аз изтръпвам от възмущение. После замръзвам в очакване на отговора на Люк.
От стаята не се чува нищо. Не мога да си поема дъх. Не мога да помръдна. Единственото, за което си давам сметка, е ухото ми, притиснато към вратата.
— Трудничко е — достига до мен гласът на Люк.
И сякаш ме пронизва с нож.
Значи на Люк му е трудно да живее с мен.
Отвътре се чува шум, сякаш някой се приближава до вратата, и аз подскачам уплашено. Бързо се изнасям в кухнята и затварям вратата. Сърцето ми бие лудо, а очите ми се насълзяват.
Женени сме едва от единадесет месеца. И на него вече му е трудно да живее с мен?
Чайникът завира, обаче на мен вече не ми се пие чай. Отварям хладилника, изваждам оттам наполовина пълна бутилка вино и си наливам една чаша. Пресушавам чашата на няколко глътки и тъкмо се каня отново да я напълня, когато в кухнята се появява Джес.
— Здрасти! — казва тя. — Мисля, че Люк успя да разреши проблема с подаръците.
— Браво на него! — изричам през стиснати устни аз и отпивам поредната глътка вино.
Значи вече те двамата оправят всичко, така ли? Тя и Люк си провеждат своите тайни разговорчета, на които аз не съм желана, така ли?! Докато я наблюдавам как сяда и преспокойно отваря тъпата си книга, в душата ми се надига огромна вълна от непоносима болка.
— Човек би си помислил, че ще вземеш моята страна — изричам, като се опитвам да запазя спокойствие. — Нали в крайна сметка сме сестри.
— Какво искаш да кажеш? — смръщва се Джес.
— Можеше поне да ме защитиш!
— Да те защитя ли?! — вдига изумено глава тя. — Въобразяваш си, че ще тръгна да те защитавам, когато ти се държиш толкова безотговорно, така ли?!
— Аха, значи вече станах безотговорна! — процеждам през зъби. — А ти си перфектна, доколкото разбирам.
