После пощата съвсем спря да идва. Оглеждах се непрестанно за пощаджията и когато не се показа четири дни подред, знаех, че нещо се случва. Родителите ми винаги получаваха купища каталози и сметки. Подхвърлих нехайно пред тях за този проблем. Баща ми промърмори нещо за националните празници и смени темата. Това съвсем събуди тревогите ми.
Загадката бе разрешена при следващия ми сеанс с д-р Спангър, на който — необичайно — тя бе поканила да присъстват и моите родители. Спангър започна с познатите общи въпроси. Как се чувствам? Някакви интересни сънища? Знаех, че ме води към нещо важно, и скоро вече не можех да издържам на напрежението.
— Защо присъстват и родителите ми? — попитах. — И защо изглеждат все едно идват от погребение?
За първи път от запознанството ни изкуствената усмивка на д-р Спангър изчезна. Тя се пресегна към една папка на бюрото и извади три плика.
Бяха писмата от Ема. Всичките бяха отворени.
— Трябва да поговорим за тези — рече.
— Разбрахме се да нямаме тайни — намеси се баща ми. — Това е лошо, Джейк. Много лошо.
Ръцете ми затрепериха.
— Тези писма са лични — произнесох, като се опитвах да овладея гласа си. — Адресирани са до мен. Не трябваше да ги четете.
Какво ли имаше в тях? Какво ли са видели родителите ми? Беше бедствие, истинско бедствие.
— Коя е Ема? — попита д-р Спангър. — И коя е мис Перигрин?
— Не е честно! — извиках. — Откраднали сте личните ми писма и сега ги използвате да ме шантажирате!
— По-тихо, моля те! — скастри ме баща ми. — Вече е станало, така че бъди откровен с нас — за наше общо добро.
Д-р Спангър протегна една снимка, която Ема вероятно бе поставила в плика.
— Кои са тези хора?
Наведох се да я погледна. Беше фотография на две възрастни жени в люлеещ се стол, едната прегърнала другата в обятията си като бебе.
— Нямам представа — отвърнах мрачно.
— Има надпис отзад — продължи тя. — „Открихме нов начин да помагаме на тези, които са изгубили част от душите си. Близкият контакт върши чудеса. След няколко часа мис Хорнбил изглеждаше като нова ембрин.“
„Ембрин“ — така го прочете.
— Имбрин — поправих я машинално. — Нарича се имбрин.
— Ясно. — Д-р Спангър остави снимката и сплете пръсти под брадичката. — И какво е имбрин?
По-късно постъпката ми се стори глупава, но тогава се чувствах притиснат в ъгъла, сякаш нямах друг избор, освен да кажа истината. У тях бяха писмата, снимките и всички мои досегашни обяснения бяха отишли на вятъра.
— Те ни пазят — рекох.
Д-р Спангър погледна към моите родители.
— Всички нас?
— Не. Само чудатите деца.
— Чудатите деца — повтори бавно д-р Спангър. — И ти смяташ, че си едно от тях.
Протегнах ръка.
— Бих искал да си получа писмата.
— Ще ги получиш. Но първо трябва да поговорим, нали така?
Изправих се и скръстих ръце. Говореше с мен сякаш съм бавноразвиващ се.
— И така, какво те кара да смяташ, че си чудат?
— Виждам неща, които другите хора не могат.
С крайчеца на окото си забелязах, че родителите ми пребледняват. Не го приемаха никак добре.
— В писмата се споменава нещо като… Пан… примтикон? Какво можеш да ни разкажеш за това?
— Не аз съм писал писмата — възразих. — А Ема.
— Разбира се. Да сменим темата, тогава. Разкажи ни за Ема.
— Докторе — обади се майка ми. — Не мисля, че е добра идея да окуражаваме…
— Моля ви, мисис Портман — вдигна ръка д-р Спангър. — Джейк, разкажи ни за Ема. Тя твоя приятелка ли е?
Видях, че баща ми повдига вежди. Никога досега не бях имал приятелка. Нито бях излизал на среща.
— Беше, предполагам. Но сега ние… сме в раздяла.
Д-р Спангър написа нещо в бележника и после чукна с писалката по брадичката си.
— И когато си я представяш, как изглежда тя?
Свих се на стола.
— Какво значи „когато си я представям“?
— Ах! — Д-р Спангър стисна устни. Усети, че е объркала нещо. — Исках да кажа…
— Добре, това отиде твърде далече — намеси се баща ми. — Джейк, знаем, че ти си написал тези писма.
Едва не подскочих на стола.
— Какво знаете? Та това дори не е моят почерк!
Баща ми извади от джоба си писмо — това, което Ема му бе оставила.
— Ти си написал това, нали? Почеркът е същият.
— То също е от Ема! Вижте, ето името ѝ отдолу! — Посегнах към писмото, но баща ми го дръпна назад.
— Понякога искаме нещо толкова силно, че си го представяме сякаш наистина съществува — обади се д-р Спангър.
— Мислите ме за луд! — извиках.
— Не използваме тази дума в моя кабинет — скастри ме д-р Спангър. — Джейк, успокой се, ако обичаш.
— Ами пощенското клеймо на пликовете? — рекох и посочих писмата върху бюрото. — Идват чак от Лондон!
Баща ми въздъхна.
— Джейк, миналия срок в училище сте изучавали фотошоп. Може да съм стар, но знам колко е лесно да се фалшифицират тези неща.
— Ами снимките? И тях ли съм фалшифицирал?
— Те са на дядо ти. Сигурен съм, че съм ги виждал и преди.
