— Ем, тази хипотетична поредица от събития става все по-невероятна. — Поех си дъх, за да подбера внимателно думите си. — Зная, ще ти се да вярваш, че мис Перигрин е някъде там, на свобода и бди над нас. Аз също…
— Искам го толкова силно, че ме боли — призна тя.
— Но ако тя е на свобода, не би ли се опитала да се свърже с нас по някакъв начин? И ако той е свързан с това — посочих Адисън с очи, — не би ли ни го казал досега?
— Не и ако се е заклел да пази тайна. Може би е твърде опасно да го разкрие пред когото и да било, дори пред нас. Ако мис Перигрин е наблизо и някой разбере, че ние знаем, може да ни прекършат с мъчения и…
— А той не би се прекършил, така ли? — попитах твърде силно и кучето погледна към нас, разтворило уста и ловейки вятъра с език.
— Ей, вие! — провикна се той. — Преброих петдесет и шест риби, макар че една или две от тях може да бяха боклуци. За какво си шепнете?
— О, за нищо — сви рамене Ема.
— Май се съмнявам — не повярва Адисън, но подозренията му бяха надмогнати от инстинкта и миг по-късно той извика „Риба!“, насочил отново внимание към водата. — Риба… риба… боклуци… риба…
Ема се засмя мрачно.
— Зная, идеята изглежда съвсем налудничава. Но умът ми е като машина за производство на надежди.
— Радвам се да го чуя. В моя се пръкват само най-лошите възможни сценарии.
— Е, значи имаме нужда един от друг.
— Така е. Но вече го знаем, струва ми се.
Двамата се наведохме един към друг, докато лодката ни караше да се поклащаме, като ту ни събираше, ту ни разделяше.
— Сигурни ли сте, че не предпочитате някоя романтична разходка? — подхвърли Шарън. — Още не е прекалено късно.
— Съвсем сигурни — рекох. — Имаме мисия.
— Тогава ще ви предложа да отворите сандъка, на който седите. Ще ви потрябва онова вътре, когато пресичаме.
Повдигнахме дъската на пейката и открихме в сандъка голямо платнено покривало.
— Това за какво е?
— За да се скриете под него — отвърна Шарън и насочи лодката към един още по-тесен канал, над който се издигаха луксозни жилищни сгради. — Досега успявах да ви крия от нежелани погледи, ала когато се озовем в Гробището, ще ви трябва по-солидна защита — има разни непочтени типове, които се навъртат за лесна плячка около входа. Каквито сте и вие, без съмнение.
— Знаех си, че си направил нещо — вдигнах очи към него. — Нито един турист не погледна към нас.
— По-лесно е да се наблюдават жестоки сцени от историята, когато участниците в тях не поглеждат към теб — обясни той. — Нали не искате клиентите ми да бъдат отвлечени от викингите?
Представете си само какви потребителски мнения ще се посипят след това!
Приближавахме входа на един тунел, над който се издигаше като гигантски мост сграда, наподобяваща склад или стара мелница. В далечния край на тунела се виждаше синьо небе и блещукаща водна шир. Но между нас и онова място имаше само непрогледен мрак. Приличаше на входовете за примки, които бях виждал досега.
Повдигнахме тежкото платнище, което запълваше половината лодка. Ема се излегна до мен и ние се сгушихме отдолу, придърпвайки краищата на платнището до брадичките си като завивка. В мига, когато лодката прекоси границата между осветената част на реката и сянката, Шарън изгаси мотора И се скри под друго, по-малко платнище. Сетне се изправи и се пресегна със сгъваем прът, забоде го във водата, докато опря в дъното, и се зае да ни тласка с дълги безшумни замахвания.
— Между другото — подвикна му Ема, — какви са тези „непочтени типове“, от които се крием. Гадини?
— Сред чудатите има далеч по-зли създания от омразните ви гадини — отвърна Шарън и гласът му прокънтя в каменния тунел. — Преструващ се на приятел използвач може да е също толкова опасен, колкото неприкрития враг.
Ема въздъхна.
— Трябва ли винаги да говорите толкова двусмислено?
— Главите долу! — сопна се той. — Куче, и ти също.
Адисън се шмугна под покривалото и ние придърпахме края му над лицата си. Под дебелия плат беше тъмно и задушно, миришеше нетърпимо на смазочно масло.
— Страх ли ви е? — прошепна Адисън в мрака.
— Не особено — отвърна Ема. — Теб, Джейкъб?
— Толкова, че мога да повърна. Адисън?
— Разбира се, че не — заяви кучето. — Моят род се слави с безстрашието си.
Но след тези думи той се намести между мен и Ема и усетих, че цялото му тяло трепери.
Някои преминавания са бързи и неусетни като по автомагистрала, но това по-скоро приличаше на спускане по междуселски път, осеян с дупки, поднасяне на рязък и остър завой, а сетне скачане от ръба на пропаст — и всичко в непрогледен мрак. Когато приключи, ми се виеше свят, а сърцето ми блъскаше. Зачудих се какъв невидим механизъм влияе на преминаванията така, че едни да са по-трудни от други. Може би пътуването отговаряше на крайната цел, а това бе като бясна надпревара сред лишена от пътища пустош и сигурно точно това бяхме направили.
— Пристигнахме — обяви Шарън.
— Всички наред ли са? — попитах и потърсих ръката на Ема.
— Трябва да се върнем назад — простена Адисън. — Там някъде ми изпопадаха бъбреците.
— Запазете тишина, докато намеря някое дискретно местенце, където да ви стоваря — нареди Шарън.
