— Него — изкрещях на непознат за мен език. Беше само кратко словосъчетание, ала съдържаше цели томове от информация и резултатът бе мигновен още щом изхвърча с тракане от гърлото ми. Гладният спря да тича — замръзна на място, краката му се плъзнаха, сетне се завъртя рязко на една страна и изстреля език, който профуча над перона и се усука три пъти около крака на гадината. Мъжът се олюля и изстрелът отхвърча към тавана, след това бе преобърнат с главата надолу и започна да размахва ръце и да крещи, увиснал във въздуха.
Бяха необходими няколко секунди, преди другарите ми да осъзнаят какво става. Докато стояха сащисани, а втората гадина говореше припряно по радиостанцията, чух вратите на вагона зад гърба ми да се отварят със свистене.
Ето го нашия миг.
— Хайде! — извиках и те ме послушаха. Ема закуцука, Адисън се омота в краката ѝ, а аз, понесъл обляния в кръв сгъващ се човек през вратата. Накрая всички се озовахме във вагона.
Отекнаха нови изстрели, гадината стреляше слепешката по гладния.
Вратата се затвори до половината, сетне подскочи назад и се разтвори докрай.
— Освободете вратите, ако обичате — произнесе ведър глас от запис.
— Краката му! — извика Ема и посочи обувките на ранения сгъващ се човек, които стърчаха навън през вратата. Дръпнах го още навътре, а през това време увисналата гадина пусна още няколко куршума, докато гладният се отегчи от него и го запокити към стената, където той се свлече в безжизнена купчина.
Втората гадина хукна към изхода.
„Него също“, опитах се да кажа, но бе твърде късно. Вратите се затвориха, влакът се разтресе и потегли.
Огледах се, доволен, че вагонът, в който се намирахме, е празен. Какво ли щяха да си помислят за нас нормалните хора?
— Добре ли си? — попитах Ема. Тя се надигна, като дишаше тежко, втренчила очи в мен.
— Благодарение на теб — изтъкна. — Наистина ли накара гладния да стори това?
— Мисля, че да — отвърнах, но не вярвах съвсем в казаното.
— Невероятно — промърмори тихо тя. Не можах да определя дали е изплашена, впечатлена, или и двете.
— Дължим ти живота си — заяви тържествено Адисън и отърка нос в ръката ми. — Ти си много специално момче.
Сгъващият се човек прихна и когато сведох очи, видях го да ми се усмихва през болезнената маска.
— Видя ли? — попита той. — Нали ти казах. Това е чудо. — Сетне придоби сериозен вид. Сграбчи ръката ми и пъхна в нея малка хартийка. Беше фотография. — Жена ми и детето — обясни. — В ръцете на врага са много отдавна. Ако намерите другите, може би…
Погледнах снимката и се стъписах. Беше фотография на жена, държаща бебе, и Сергей очевидно я бе носил много време в портфейла си, защото бе доста смачкана, вероятно е била спасена от пламъци, но излагането на толкова силна топлина бе сгърчило и напукало иначе приятните лица. Никога досега Сергей не бе споменавал семейството си, говореше само за събирането на армия от чудати — да тръгнем от примка на примка и да вербуваме оцелели от чистките и рейдовете. Никога не ни бе казвал за какво му е нужна тази армия, но сега вече знаех — за да си ги върне.
— И тях ще намерим — обещах.
И двамата знаехме, че обещанието е пресилено, но тъкмо от подобни думи се нуждаеше сега.
— Благодаря ти — промълви той и се отпусна в локвата кръв.
— Не му остава още много — отбеляза Адисън и се приближи, за да близне Сергей по лицето.
— Може би ще имам достатъчно топлина да обгоря раната — предложи Ема. Тя се наведе към него и започна да търка ръце.
Адисън опря нос в корема на проснатия мъж.
— Тук. Тук е ранен. — Ема положи длани от двете страни на мястото и когато из въздуха се разнесе цвърчене на горяща плът, усетих, че ми призлява. Погледнах през прозореца. Все още излизахме от станцията, забавени вероятно от отломките върху релсите. Трепкащите аварийни светлини озаряваха от време на време сцената отвън. Заровеното в стъкла тяло на мъртвата гадина. Смачканата телефонна будка, откъдето се бяхме измъкнали. Гладният — чийто силует ме накара да трепна изплашено, — който подтичваше по перона след нас, няколко вагона по-нататък, с небрежните движения на човек, излязъл да потренира.
— Спри. Остани там — извиках към прозореца, но се получи на английски. Усещах главата си замаяна, изпитвах лека, надигаща се болка от набиращия сила вой.
Влакът ускори и ние навлязохме в тунела. Опрях лице на стъклото и извих очи назад за последен поглед. Беше тъмно, пак тъмно и после, в ярък проблясък като от светкавица на фотоапарат, зърнах гладния в моментно, застинало изображение — той летеше, отделил крака от перона и уловил с език перилата на последния вагон.
Чудо. Проклятие. В този момент не можех да видя разликата.
Улових го за краката, Ема го хвана за ръцете и двамата го положихме внимателно на седалката, където сгъващият се човек остана да лежи в безсъзнание под рекламата за домашно приготвена пица. Не можехме да го оставим да издъхне на пода — ако това го очакваше.
Ема повдигна нагоре тънката риза.
— Кървенето е спряло — докладва тя, — но той ще умре, ако не го откараме скоро в болница.
