— Адисън? — повика го тя. — Какво стана с Фиона и Клеър?
Още щом спомена имената им, ме завладя нова вълна на безпокойство. За последен път ги бяхме видели в менажерията на мис Рен, където Фиона бе останала с Клеър, която бе твърде болна, за да пътува. Каул ни бе казал, че е нападнал менажерията и е заловил момичетата, но също така се бе похвалил, че Адисън е мъртъв, значи не можеше думите му да се приемат на доверие.
— Ах — въздъхна Адисън и кимна с тъжен вид. — Боя се, че новините са лоши. Ще ви призная, че донякъде се надявах да не попитате.
Ема пребледня.
— Кажи ни.
— Разбира се. Малко след като вашата група тръгна, бяхме нападнати от банда гадини. Замеряхме ги с армагедонски яйца, сетне се пръснахме и изпокрихме. Едрото момиче с чорлавата коса…
— Фиона — подсказах с разтуптяно сърце.
— Тя използва уменията си с растения, за да ни скрие — сред дърветата и набързо порасли храсталаци. Бяхме толкова добре замаскирани, че на гадините щяха да са им нужни много дни да ни намерят, но те хвърлиха газови гранати и ни принудиха да излезем.
— Газ! — проплака Ема. — Копелетата се заклеха, че никога вече няма да го използват!
— Явно са лъгали — поклати глава Адисън.
Бях виждал снимка на подобна атака в един от албумите на мис Перигрин — гадини със страховити маски с дихателни филтри, изправени небрежно, докато изпускат облаци отровен газ във въздуха. Макар веществото да не беше смъртоносно, то караше дробовете и гърлата да горят, предизвикваше ужасна болка И се говореше, че впримчвало имбрините в птичата им форма.
— След като ни задържаха — продължи Адисън, — разпитаха ни за местонахождението на мис Рен. Преобърнаха наопаки кулата ѝ — търсеха карти, дневници, не зная още какво — и когато нещастната Диердре се опита да ги спре, те я застреляха.
В съзнанието ми изникна издълженото, сладко лице на емурафата с нащърбената ѝ усмивка и аз усетих, че сърцето ми се свива. Що за човек би убил подобно създание?
— Божичко, това е ужасно — възкликнах.
— Ужасно — присъедини се към мен Ема. — А момичетата?
— Гадините заловиха по-малкото — каза с покруса Адисън. — А другото… тя се сборичка с неколцина от войниците, беше близо до ръба на скалата и падна.
Ококорих се.
— Какво? — За миг светът изгуби фокус, сетне го възвърна отново.
Ема застина, но лицето ѝ не издаваше нищо.
— Какво искаш да кажеш, как е паднала? От колко високо?
— Ами там има истинска пропаст. Близо хиляда стъпки. — Той размърда долната си челюст. — Съжалявам.
Отпуснах се с натежало сърце. Ема все още стоеше права, стиснала с побелели пръсти дръжката.
— Не — заяви тя с твърд глас. — Това не може да бъде. Сигурно се е хванала за нещо, докато е падала. Някой клон или издатина…
Адисън оглеждаше наплютия с дъвка под.
— Възможно е.
— Или дърветата долу са омекотили падането, уловили са я като в мрежа! Тя може да им говори, нали знаеш?
— Да — кимна Адисън. — Винаги има надежда.
Опитах се да си представя как ще омекотят падането ми островърхи борове. Не ми се стори възможно. Видях, че и надеждата в очите на Ема бързо загасва, после краката ѝ се разтрепериха, тя пусна дръжката и се тръшна на седалката до мен.
Гледаше Адисън с навлажнени очи.
— Съжалявам за приятелката ти.
Той кимна.
— Аз също за твоята.
— Това нямаше да се случи, ако мис Перигрин бе тук — прошепна Ема. И после сведе глава и заплака тихичко.
Исках да я прегърна, но кой знае защо ми се струваше, че ще се натрапя в едно лично преживяване, ще поискам да стана участник в него, когато то бе само нейно, и вместо това останах загледан в ръцете си, докато тя скърбеше по изгубената приятелка. Адисън също извърна глава от уважение, а може би защото влакът забави, приближавайки следващата станция.
Вратите се отвориха. Адисън подаде глава през прозореца, подуши въздуха на перона, изръмжа по някого, който понечи да влезе, сетне се прибра. Вратите се затвориха, Ема вдигна глава и избърса сълзите си.
Стиснах ръката ѝ.
— Добре ли си? — попитах, съжалявайки, че не можех да измисля нещо по-ободрително.
— Трябва да съм добре, нали? — отвърна тя. — Заради онези, които са още живи.
Някому вероятно би се сторил безчувствен начинът, по който тя отхвърляше болката, но аз я познавах достатъчно добре, за да разбера. Сърцето ѝ бе голямо колкото Франция и онези, които обичаше, се радваха на всеки сантиметър от тази територия — ала размерите ѝ я правеха и опасна. Ако оставеше този океан от чувства да надделее, щеше да бъде смазана. Ето защо трябваше някак да го укроти, да го усмири, да го накара да притихне. Да отнесе най-силната болка на някой остров, където и тя щеше да иде един ден.
— Продължавай — подкани тя Адисън. — Какво стана с Клеър?
— Гадините я отведоха със себе си. Запушиха двете ѝ усти и я натикаха в чувал.
— Но беше жива, нали? — обадих се.
