— И хапеше с всички сили. После заровихме Диердре в нашето малко гробище, а аз отпраших за Лондон, за да предупредя мис Рен и вас. Един от гълъбите на мис Рен ме отведе в скривалището ѝ и макар да се зарадвах, когато видях, че сте дошли преди мен, за съжаление, същото направиха и гадините. Обсадата им вече беше започнала и аз бях принуден да гледам безпомощно как щурмуват сградата — е, останалото го знаете. Проследих ви, докато ви извеждаха от подземието. Когато избухна взривът, видях удобна възможност да ви се притека на помощ.
— Благодаря ти за това — рекох, давайки си сметка, че още не бяхме признали колко сме му задължени. — Ако не ни беше издърпал навън, когато…
— Да, добре… да не се занимаваме с потенциално неприятни възможности — прекъсна ме той. — Но в замяна на великодушната ми постъпка се надявах, че ще ми помогнете за спасяването на мис Рен от гадините. Колкото и невероятно да звучи това. Защото, виждате ли, тя значи всичко за мен.
Значи не нас, а мис Рен е искал да спаси от гадините — но възможността за нас е била по-реалистична, по-далече от влака и той е взел светкавичното решение да помогне на този, на когото може.
— Разбира се, че ще ти помогнем — отвърнах. — Не го ли правим вече?
— Да, да — кимна той. — Сигурно си давате сметка, че като имбрин мис Рен е по-ценна за гадините, отколкото чудатите деца, и затова спасяването ѝ може да се окаже по-трудно. Безпокоя се, че ако по някакво чудо имаме късмета да избавим вашите приятели…
— Не, почакай малко — троснах се аз. — Кой казва, че тя е по-ценна…
— Той е прав — намеси се Ема. — Без съмнение нея ще пазят по-зорко от всеки друг. Но ние няма да я изоставим. Никога никого няма да оставим вече. Имаш думата ни на чудати.
Кучето изглеждаше доволно от думите ѝ.
— Благодаря ви — рече той, а после ушите му прилепнаха, сякаш бе доловил нещо. Скочи на седалката, за да надзърне през прозореца, докато навлизахме в следващата станция. — Скрийте се — извика внезапно и се приведе. — Навън има врагове.
Гадините ни очакваха. Мярнах двама от тях да стоят на перона, облечени като полицаи, сред разпръснатите пътници. Оглеждаха вагоните, докато влакът намаляваше скоростта. Снижихме се под прозорците с надеждата да не ни видят — но си знаех, че това няма да се случи. Онзи с радиостанцията вече им се беше обадил, със сигурност бяха предупредени, че сме в този влак. Оставаше им само да го претърсят.
Влакът спря и хората започнаха да се качват, макар не и в нашия вагон. Рискувах да надзърна през отворените врати и видях една от гадините надолу по перона, крачеше забързано към нас, докато оглеждаше всеки вагон.
— Един от тях идва насам — прошепнах. — Ема, как си с огъня?
— Още никак — отвърна тя.
Той се приближаваше. Беше на четири вагона от нас. На три.
— Тогава се пригответе да бягаме.
Два вагона. И тогава един любезен глас произнесе:
— Внимание, вратите се затварят.
— Задръжте влака! — извика гадината. Ала вратите вече се плъзгаха.
Той пъхна ръка в процепа. Вратите отскочиха назад. Пристъпи вътре — във вагона пред нас.
Погледнах към вратата, която свързваше вагоните. Беше заключена с верига — слава на бога за тези малки чудеса. Вратите се затръшнаха със свистене и влакът потегли. Смъкнахме сгъващия се човек на пода и го издърпахме до едно място, където не можеха да ни видят от съседния вагон.
— Какво можем да направим? — попита Ема. — В момента, когато влакът спре отново, той ще влезе тук и ще ни открие.
— Сигурни ли сме, че е гадина? — подметна Адисън.
— Котките по дърветата ли растат? — отвърна Ема с въпрос.
— Не и в тази част на света.
— Тогава, разбира се, че не сме. Но става ли дума за гадини, една стара поговорка казва: ако не си сигурен, приеми, че е така.
— Добре тогава — рекох. — Отворят ли се отново вратите, хукваме към изхода.
Адисън въздъхна.
— Все бягаме — промърмори с презрение, сякаш бяхме на изискан прием, а някой му предлагаше парче купешко американско сирене. — Няма никакво въображение в това. Не искате ли за разнообразие да опитаме с промъкване? Ще е далеч по-артистично. А после ще се отдалечим, грациозно и небрежно, без да ни забележат.
— Мразя да бягам не по-малко от всеки друг — признах, — но ние с Ема приличаме на свирепи убийци от началото на деветнайсети век, а ти си куче, което носи очила. Няма как да останем незабелязани.
— Не мога да се отърва от тях, докато не започнат да правят кучешки контактни лещи — изсумтя Адисън.
— Къде е онзи гладен, когато ни трябва? — въздъхна нацупено Ема.
— Тича след влака, ако имаме късмет — рекох. — За какво ти е притрябвал?
— Одеве се оказа доста полезен.
— А преди това едва не ни видя сметката — на два пъти! Не, три! Каквото и да е това, с което го контролирам, в него има голяма доза случайност. Само си помисли какво ще стане, ако в някой момент не успея. Мъртви сме.
Ема не отговори, а известно време ме разглежда, сетне ме улови за ръката, покрита с мръсотия, и я целуна нежно веднъж, два пъти.
— Това за какво беше? — попитах изненадан.
— Не се ли досещаш?
— За какво?
— Какво малко чудо си ми ти!
Адисън изпъшка.
