— Навярно и там ще умре — възрази Адисън. — Особено в болница в настоящето. Помисли си — ако дойде на себе си след три дни, излекуван от раната, ще е остарял със сто и само птиците знаят колко години.
— Така е — съгласи се Ема. — Но от друга страна, доста бих се изненадала, ако след три дена някой от нас е още жив в каквото и да било състояние. Не зная обаче какво друго бихме могли да направим за него.
И друг път бях чувал да споменават този краен срок — два до три дена бе най-дългият период за всеки чудат обитател на примка, който би преживял в настоящето, без да започне да остарява. Стигаше им да навестяват сегашното време, но не и да остават дълго, бе достатъчен за пътуване между примките, но прекалено кратък, за да се изкушат да се задържат някъде. Само смелчаците и имбрините си позволяваха разходки из настоящето, по-дълги от няколко часа, последствията от забавянето бяха твърде тежки.
Ема се надигна с болнав вид под неоновата светлина, олюля се и протегна ръка към една от дръжките. Улових я навреме и ѝ помогнах да седне до мен, тя се отпусна на седалката, изтощена до смърт. И двамата бяхме изтощени. Не бях мигвал от дни насам. Не бяхме яли свястна храна от доста време, освен в кратките моменти, когато се бяхме натъпквали като прасета. От непрестанното бягане ходилата ми бяха покрити с плюски и имах чувството, че всеки път, когато говорех на гладния, нещо сякаш се изтръгваше от мен и не знаех как да си го върна обратно. Всичко това ме караше да изпитвам умора и изтощение отвъд всякакви човешки представи. Бях открил неизследвана жила вътре в себе си, нов вътрешен източник на енергия, ала той бе ограничен и изчерпаем, и аз се питах дали като прибягвам до него, не изчерпвам и себе си.
Друг път щях да се тревожа за това. Сега можех само да го добавя към трупащата се купчина от ужаси. Обгърнал с ръка Ема, опитах да намеря в себе си кътче спокойствие, докато главата ѝ се поклащаше на рамото ми. Може би бе проява на егоизъм, но не ѝ казах за гладния, който преследваше нашия влак. Или ще ни убие, или не. Следващия път, когато ни намери — бях сигурен, че ще има следващ път, — или щях да открия думи, за да накарам тези ужасни езици да спрат, или нямаше да успея.
Адисън скочи на седалката срещу нас, побутна ключалката на прозорчето и го отвори с лапа. Във вагона с яростно боботене нахлу въздух с мирис на тунел и бумтенето на влака, а той проточи нос, с блеснал поглед и потрепващи ноздри. За мен миризмата бе неприятна, на застояло, но той явно улавяше нещо повече — нещо, изискващо особена интерпретация.
— Можеш ли да ги подушиш? — попитах.
Кучето ме чу, но известно време не отговаряше, втренчило поглед в тавана сякаш преследваше някаква мисъл.
— Мога — каза накрая. — Усещам техния приятен и свеж полъх.
Дори при тази висока скорост той бе в състояние да долавя остатъчни следи от чудатите, затворени в предния влак. Бях впечатлен и му го казах.
— Благодаря, но не мога да приема изцяло заслугата — отвърна той. — Някой трябва да е отворил и прозорчето на техния вагон, инак дирята им щеше да е далеч по-слаба. Може би мис Рен го е направила, знаейки, че ще се опитам да ги проследя.
— Тя знае, че си бил тук? — попитах.
— Как ни намери? — присъедини се Ема.
— Само за момент — прекъсна ни малко рязко Адисън. Влакът забавяше пред следващата станция и прозорците присвяткваха като черни и бели квадрати. Той подаде нос през прозорчето и затвори очи, напълно погълнат от заниманието си. — Не смятам, че са слезли тук, но за всеки случай имайте готовност.
Двамата с Ема се изправихме и се опитахме да закрием сгъващия се човек с телата си. За мое облекчение на перона нямаше много пътници. Странно, че изобщо имаше и че влаковете продължаваха да вървят. Сякаш нищо не бе се случило. Сигурно гадините се бяха погрижили за това, надявайки се да захапем стръвта, да се качим във влака и така да улесним залавянето си. Едва ли щеше да е трудно да бъдем забелязани сред пътниците на съвременен Лондон.
— Дръжте се естествено — посъветвах ги. — Сякаш сте оттук.
На Ема това се стори смешно и тя се засмя сподавено. Предполагам, че наистина си беше смешно, след като всъщност не бяхме отникъде и най-малкото оттук.
Влакът спря и отвори врати. Адисън задуши въздуха, когато във вагона влезе жена на средна възраст със зеленикаво палто. Още щом ни съгледа, тя зяпна с уста, обърна се припряно и излезе. „Не. Не, благодаря.“ Не можех да я виня. Бяхме мръсни, изглеждахме странно в старомодните си дрехи, изпоцапани с кръв. Вероятно си е помислила, че сме убили нещастния човечец зад нас.
— Да се държим естествено — повтори Ема и прихна.
Адисън обърна гръб на прозореца.
— На прав път сме — докладва той. — Мис Рен и останалите определено са минали оттук.
— Не са ли слезли на тази станция? — попитах.
— Не мисля. Но ако не ги подуша на следващата станция, ще знаем, че сме се отдалечили.
Вратите се затръшнаха и влакът потегли със скърцане. Готвех се да предложа да потърсим чисти дрехи, когато Ема подскочи до мен, сякаш се бе сетила за нещо.
