— Притежаваш изумителна дарба — прошепна Ема. — Сигурна съм, че ти трябва само малко практика.
— Може би. Но да се упражняваш в нещо означава от време на време да правиш грешки, а при мен това ще е равносилно на убити хора.
Ема стисна ръката ми.
— Когато учиш нещо ново, винаги съществува и елемент на напрежение.
Опитах се да се засмея, но не успях. Сърцето ми се сви при мисълта за злините, които бих могъл да причиня на другите. Усещах тази моя „дарба“ като заредено оръжие, което не знаех как да използвам. По дяволите, нямах представа дори коя страна да насочвам към противника. По-добре да го оставя, отколкото да гръмне в ръцете ми.
Чухме шум в далечния край на вагона и когато погледнахме натам, видяхме, че вратата се отваря. Беше вратата в отсрещния край и през нея влязоха двама тийнейджъри с кожени якета, момче и момиче, които се смееха и си предаваха запалена цигара.
— Ще си имаме ядове накрая! — рече момичето и целуна приятеля си по врата.
Момчето отметна дългия перчем от очите си.
— Аз си имам непрестанно, сладурче — отвърна и тогава ни видя и замръзна, оцъклил очи. Вратата, през която бяха влезли, се хлопна зад тях.
— Здрасти — подхвърлих нехайно, сякаш не бяхме залегнали на пода до облян в кръв мъж. — Как е хавата?
„Само да не изпаднете в паника. И да ни издадете“ — помислих си.
Момчето смръщи вежди.
— Ама вие защо…
— Това са костюми — обясних. — Тръгнахме си, без да измием фалшивата кръв.
— Ахаа — проточи момчето, но очевидно не ми повярва. Момичето втренчи очи в сгъваемия се човек.
— Той да не е…?
— Пиян — измърмори Ема. — Накиснал се е до козирката. Затова омаза пода с фалшива кръв. И себе си.
— И нас — добави Адисън. Младежите извърнаха рязко глави към него и се ококориха още повече.
— А сега — продължи с тих глас Ема. — Не вдигайте шум.
Момчето посочи с разтреперана ръка Адисън.
— Не го ли чух току-що да…?
Адисън бе произнесъл само две думи. Можехме да кажем, че им се е счуло заради общия шум във вагона, но нашият приятел бе твърде горд, за да се преструва на глупав.
— Разбира се, че не — заяви наперено, като вирна нос във въздуха. — Кучетата не говорят английски. Нито който и да било друг човешки език, с изключение, разбира се, на люксембургски, който е разбираем само за банкери и люксембургци, и по тази причина е почти безполезен за нас. Не, истината е, че сте яли нещо развалено и сега имате кошмари. И като стана дума, ако нямате нищо против, моите приятели биха искали да вземат дрехите ви назаем. Бъдете така добри да ги свалите незабавно.
Бледо и разтреперано, момчето започна да съблича коженото яке, но едва бе измъкнало едната си ръка, когато коленете му поддадоха и то тупна на пода. А после момичето започна да крещи и изглежда, нямаше намерение да спре.
Миг по-късно гадината заблъска заключената с верига врата и лишените му от зеници очи обещаваха кървава разплата.
— Толкова по въпроса за „промъкването“ — въздъхнах.
Адисън извърна глава към него.
— Определено е гадина — кимна с мъдър вид.
— Радвам се, че разкри тази загадка — процеди Ема.
Вагонът се разтресе, чу се пищене на спирачки. Приближавахме станция. Помогнах на Ема да се изправи и се приготвихме да бягаме.
— Ами Сергей? — попита тя и се наведе над него.
Щеше да е трудно да надбягаме двете гадини, ако трябваше да ѝ помагам, и напълно невъзможно със сгъващия се човек на ръце.
— Ще трябва да го оставим — въздъхнах. — Дано го намерят и заведат на лекар. Това е единственият му шанс — и нашият.
За моя изненада тя се съгласи.
— Мисля, че и той би искал това. — После изтича и клекна до него. — Извинявай, че не можем да те вземем с нас. Но съм сигурна, че пак ще се срещнем.
— В следващия свят — изхриптя той и едва повдигна клепачи.
— В Абатон.
При тези загадъчни думи и под несекващите писъци на момичето, които отекваха в ушите ни, влакът спря и вратите се отвориха.
Не бяхме хитри. Не бяхме грациозни. В мига, когато вратите се отвориха, ние побягнахме колкото сили имахме.
Гадината изскочи от своя вагон и се шмугна в нашия, но дотогава ние вече бяхме подминали крещящото момиче, бяхме прескочили проснатия ѝ в несвяст приятел и бяхме излезли на перона, където се счепкахме с тълпата, стрелнала се към вагона като пасаж изплашени риби. Тази станция, за разлика от предишните, се пукаше по шевовете.
— Нататък! — извиках и задърпах Ема към надписа ИЗХОД, светещ в далечината. Надявах се, че Адисън ни следва по петите, но в толкова гъста тълпа нямаше как да видя дали е долу. За щастие, Ема вече възвръщаше силите си — или помогна притокът на адреналин, — защото едва ли бих могъл да я нося на гръб сред това човешко множество.
