В седем и половина на следващата сутрин тихо хъркаше на височина четири хиляди и петстотин метра. Рядко спеше по време на краткия полет до Зона 51, но си беше легнал много късно. Земята под него бе жълта и прошарена от дълбоки прорези. От въздуха хребетът на ниския и дълъг планински масив приличаше на гръбнак на изсъхнало на слънцето влечуго. Боингът летеше само двайсет минути по северозападния си курс и вече започваше да се снижава. Самолетът приличаше на обвито в станиол шоколадово блокче в мъгливото синьо небе, бял корпус с радостна червена ивица от носа до опашката — цветовете на отдавна закритите „Уестърн Еърлайнс“. Машината беше наета от контрактора EG&G за чартърните полети от и до Лас Вегас. Номерът на опашката бе с регистрация на ВМС.
Докато се спускаха към военното летище, вторият пилот се обади по радиото.
— „ДЖАНЕТ 4“ иска разрешение за кацане в Грум Лейк, писта четиринадесет, вляво.
JANET. Съкращение от Joint Air Network for Employee Transport (Съвместна мрежа за въздушен превоз на служители). Призрачно име. Пътуващите го дешифрираха другояче — Поредният несъществуващ терминал (Just Another Non-Existing Terminal).
Марк се стресна и се събуди, когато колелата докоснаха пистата. Самолетът рязко намали скорост и той инстинктивно запъна пети, за да намали натиска на колана. Вдигна щората на прозореца и присви очи към изгорения от слънцето терен. Чувстваше се схванат и натясно, стомахът го присви и се запита дали изглежда толкова странно, колкото и се чувства.
— Помислих си, че ще трябва да те побутна.
Обърна се към мъжа на средната седалка. Беше от руския архив, мъж с дебел задник на име Джейкъбс.
— Няма нужда — отвърна хладно Марк. — Събудих се.
— Никога не съм те виждал да спиш по време на полета — отбеляза мъжът.
Джейкъбс наистина ли работеше в архива? Пропъди мисълта. Стига с тази параноя, помисли си. Разбира се, че е от архива. Никой от коноите няма тлъст задник. Онези бяха от пъргавите.
Преди да ги пуснат под земята, всичките шестстотин и пет служители от сграда „Грум Лейк 34“ (наричана за кратко сградата „Труман“) трябваше да минат през един от двата страшни ритуала за деня, СС, или „стриптийз и скенер“. Когато автобусите ги оставиха при подобната на хангар постройка, представителите на двата пола се наредиха пред различните входове. Във всяка от двете части на сградата имаше дълги редици гардеробчета, подобни на онези в гимназиите от предградията. Марк бързо отиде до своето, което бе по средата на дългия коридор. Мнозина от колегите му се стремяха да се бавят и да минат през скенера в последния момент, но днес той бързаше да се спусне колкото се може по-бързо долу.
Завъртя комбинацията, съблече се по бельо и окачи дрехите си на закачалките. На пейката лежеше сгънат чист масленозелен комбинезон с надпис ШАКЪЛТЪН, М., бродиран на джоба на гърдите. Навлече го; отдавна бяха минали дните, когато служителите можеха да влизат с обичайните си дрехи. Всеки предмет, който работещият тук донасяше със себе си, трябваше да остане в шкафчето — книги, списания, химикалки, клетъчни телефони, портфейли. Марк действаше бързо и бе един от първите на опашката за скенера.
До магнитометъра стояха двама наблюдатели — сериозни млади мъже с металотърсачи, които проверяваха всеки служител с отсечени военни движения. Марк зачака реда си. Забеляза, че шефът на оперативната охрана Малкълм Фрейзър е наблизо и следи сутрешната проверка. Беше страховит здравеняк с гротескно мускулесто тяло и четвъртита глава като на някой злодей от анимационен филм. Марк бе разменил само няколко думи с него през годините работа тук, макар че наблюдателите фигурираха в някои от протоколите му. Обикновено се криеше зад шефката на звеното и я оставяше тя да се разправя с Фрейзър и компанията му. Шефът на охраната бе бивш военен от специалните части и напомпаната му с тестостерон външност изкарваше акъла на Марк. По навик той избягваше да го гледа в очите, а днес имаше още повече причини да сведе глава, когато усети пронизващия поглед върху себе си.
Проверката имаше една-единствена цел — да не допусне внасянето на фотографиращи или записващи устройства в сградата. Сутрин служителите минаваха през скенера облечени. В края на работния ден се подлагаха на проверка съвсем голи, тъй като скенерите не можеха да засичат хартия. Подземната част беше стерилна. Нищо не влизаше и нищо не излизаше оттам.
Сграда 34 бе най-стерилният комплекс в Съединените щати. В него работеха хора, подбрани от кадрите на департамента по отбраната, които си нямаха ни най-малка представа за работата, за която ги наемат. Знаеха единствено какви умения се изискват от тях.
