На втората или третата серия интервюта им се разкриваше, че работата е свързана със Зона 51, при това само с разрешение на шефовете. Естествено, кандидатите веднага питаха: „Имате предвид онова място, където държат извънземните и летящите чинии ли?“, на което разрешеният отговор бе: „Това е строго секретен правителствен обект с жизненоважно значение за националната отбрана. Засега може да ви бъде разкрито само това. Одобреният кандидат обаче ще бъде един от съвсем малката група правителствени служители, които ще разполагат с пълна информация за изследователските дейности в Зона 51.“
По-нататък приказките минаваха горе-долу така — ще станеш член на елитен екип учени и изследователи, едни от най-добрите умове в страната. Ще имаш достъп до най-новия хардуер и софтуер в света. Ще имаш достъп до най-секретните данни в страната, до информация, за чието съществуване подозират само шепа високопоставени лица в правителството. Като частична компенсация за това, че напускаш високоплатената си работа в компанията или академичното си място, ще получиш безплатно жилище в Лас Вегас, федерално намаляване на данъчното облагане и помощ за образованието на децата ти.
Като предварително подковаване подобни изгледи изглеждаха истинска златна мина. Повечето кандидати проявяваха достатъчно интерес, за да се вържат и да навлязат във фазата на проучване и профилиране — процес, продължаващ между шест и дванадесет месеца и разкриващ всеки аспект от живота им на специалните агенти от ФБР и специалистите по профили на департамента по отбраната. Процедурата беше истинска мелница. От всеки петима кандидати, влезли във фунията, само един излизаше в другия край със специално одобрение за достъп до секретните части.
Одобрените кандидати се канеха на заключително интервю в Пентагона пред генералния съвет на секретариата на флота. Тъй като бе основана от Джеймс Форестал, NTS 51 беше флотско начинание, а при военните подобни традиции умират трудно. Юристът на флота, който нямаше представа за дейността на Зона 51, представяше на кандидата договор и го запознаваше с подробностите, в това число и със свирепите наказания при престъпването на което и да било правило, особено издаването на тайни.
И сякаш двайсет години зад решетките в „Ливънуърт“ не бяха достатъчна заплаха, новопостъпилите бяха допълнително обработвани от нарочно пуснати слухове за разприказвали се устни, които станали мъртви устни благодарение на тайни правителствени служители. „Е, а сега мога ли да разбера за естеството на работата ми?“ — питаха обикновено юриста. „Не и в този живот“ — гласеше отговорът.
Защото след като договорът беше разбран и приет устно, се налагаше друга предохранителна мярка — Програма за специален достъп — одобрение, което бе по-трудно за получаване и от първото. Едва след изчистването на последните детайли и подписването на договора новобранецът се откарваше в базата при Грум Лейк и му се казваше зашеметяващата истина за дейността. Това се правеше от шефа на отдел „Кадри“, контраадмирал със сериозна до смърт физиономия, който стоеше зад бюрото си в пустинята като извадена от водата патица и си мечтаеше да получава по стотачка всеки път, когато чуе: „Мамка му, изобщо не предполагах подобно нещо!“
Марк пое по-спокойно дъх, когато мина през скенера, без да задейства алармата. Наблюдателите и Малкълм Фрейзър също не заподозряха нищо. Първият асансьор чакаше. Когато се напълни с първата дузина служители, вратата се затвори и кабината полетя шест етажа надолу през множеството нива бетон и стомана, след което забави ход и спря пред главната изследователска лаборатория. Самият трезор бе още осемнайсет метра по-надолу, с внимателно поддържана температура и влажност. Струвалото милиарди преустройство в края на 80-те добави към него гигантски абсорбатори на ударни вълни от земетръси и ядрени взривове. Технологията бе закупена от японците, които бяха най-добрите в смекчаването на сеизмичните вълни.
Малцина служители имаха причини да посещават трезора. В Зона 51 обаче имаше традиция. Първия ден изпълнителният директор качваше новобранеца в специалния асансьор до долното ниво, за да я види.
Библиотеката.
Въоръжени наблюдатели стояха до стоманената врата и се мъчеха да изглеждат колкото се можеше по-свирепо. Вкарваха се кодове и тежката врата безшумно се отваряше. Новобранците попадаха в огромната, меко осветена зала, тиха и тържествена като катедрала, и замръзваха благоговейно пред онова, което виждаха пред себе си.
Днес в асансьора имаше само един от групата за защитни алгоритми — математик на средна възраст със съмнителното име Елвис Брандо, който нямаше връзка нито с единия, нито с другия притежател на имената.
— Как си днес, Марк? — попита той.
— Чудесно — отвърна Марк, едва успявайки да потисне пристъпа на гадене.
