Като взе да черви Лия, Луси забеляза, че е плакала.
— Баща ти ли нещо те е обидил? — попита тя и ме изгледа кръвнишки. — Мъже! За нищо друго не ги бива, освен да разбиват женски сърца и да попържат.
— Да попържат ли? Какво е това? — попита Лия.
— Просто дума, слънчице — усмихна се Луси. — Нали съм израсла в Юга, знам какви ли не изрази и думички от нашия край. Джак, трябва да бъдеш мил с Лия. Ти въобще не разбираш какво съкровище са ти поверили. Радвай й се, докато е край теб, защото няма да е вечно така.
След няколко минути тръгнахме за празненството в Трастевере, за да пристигнем точно един час след като според поканата би трябвало да е започнало. Точността е чуждо и доста разтегливо понятие в Рим и всеки чистокръвен римлянин би се почувствал ужасно неприятно, ако се случи да пристигне навреме където и да било. Когато бях още нов в града, отивах на всички вечери в точно уречения час и винаги заварвах домакинята още в банята. На американците им е нужно известно време, за да се приспособят към тази особеност, но аз все пак успях. Римляните винаги се присмиват на американците за смешната им точност.
Още на влизане представих Луси на моите приятели от Рим. Тя изглеждаше прекрасно — беше в най-очарователния си вид.
— Кой е този? — пошепна ми тя, като видя един красив мъж с лъвска грива да нахлува в стаята.
— Мамо, приятно ни е да ти представя Гор Видал — казах. — Гор, това е майка ми, хищникът, наречен Луси Маккол Питс.
— Да, да — рече Луси. — Вие сигурно не сте Гор Видал.
— Моля? — каза Гор и повдигна вежди.
— Значи, вие сте писателят Гор Видал — каза тя. — Чела съм всички ваши книги.
— Съмнявам се, мадам — рече Гор. — Аз съм писал прекалено много. Дори не бих могъл да ви ги изброя наизуст.
— Грешите — настоя Луси. — В библиотеката в Уотърфорд аз съм обявена за читателката, която е прочела най-много книги. Повече от всеки друг в цялата история на града.
— Джак, това е пиеса, в която ми се налага да играя шута. Такъв нечуван провинциализъм моментално ме разстройва и трябва да си бия поредния инсулин.
— Какво толкова е станало? Мама се опитва да се държи естествено — свих рамене.
— Много се радвам, че можете да посетите сина си, мис Луси — каза Гор. — Майка ми, Бог да я прости, беше истинско чудовище.
— Сигурна съм, че е нямала какво друго да прави, затова — отвърна му Луси, а Гор се разсмя гръмогласно и се изгуби сред другите гости.
През следващите два часа майка ми не спря да кокетничи с римските ми приятели, като се мъчеше да ги омагьоса с южняшкия си чар. Навън безбройните камбани в Рим започнаха да се обаждат оттук-оттам, докато стрелките на часовниците бавно напредваха към полунощ. Благодарих на Линда и Парис за великолепното парти, а мама отиде да се сбогува специално с Гор Видал, който много й бе харесал.
— Гор — каза мама, — ела да ни погостуваш в Южна Каролина.
— Луси, скъпа — отвърна й той, — с какво съм заслужил такова наказание? — И двамата се разсмяха.
— Това дете е прекрасно — каза той, като видя грациозния реверанс на Лия. — Като че ли е родено в пелени от перли.
— Перлите са моя идея — обади се Луси и тръгна да излиза, докато ние с Лия си разменихме по един поглед зад гърба й.
Таксито ни спря недалеч от Тибър и ние се вляхме в огромната, елегантно облечена тълпа, която си проправяше път през издигащите се в полукръг колони пред „Сан Пиетро“. Самата близост на църквата отново напомни на Луси, че е болна от рак, и тя побърза да каже една молитва още докато чакахме на невижданите опашки, образували се пред всички входове. Пищният разкош на „Сан Пиетро“ винаги ме е подсещал за простотата на протестантската вяра, възникнала съвсем естествено като реакция на излишъка, демонстриран в църкви като тази. Изправени пред страшната инфлация на добър вкус в римската църква, мои приятели баптисти от Юга едва успяваха да потиснат подигравките, които бездруго бяха на езика им. Но аз харесвах разкоша и излишеството на римската църква, нейното богатство и затова се опитвах да обясня на всички, че това е представата на средновековните художници за рая.
Когато стигнахме до местата си и коленичихме, Лия се наведе към мен и ми прошепна:
— Баба не е доволна от това, че съм еврейка.
— Не ме интересува — отвърнах. — А теб?
— Казва, че това щяло само да обърка моето духовно развитие.
— Аз бях отгледан в чистата католическа вяра — прошепнах й. — И пак съм напълно объркан.
— Баба казва, че не знаеш как да се грижиш за едно еврейче.
— Права е — отвърнах. — Сега се уча. И много се старая, нали, хлапе?
— Вече ти казах, страхотен си.
— Благодаря ти. Като пораснеш, няма да мислиш така.
— Защо? — попита тя.
— Като пораснеш — обясних й аз. — А това ще стане след една-две години, всичко, което кажа, ще ти се струва ужасно тъпо. Дори самият ми глас ще те дразни.
— Едва ли. Сигурен ли си в това, което казваш? — попита тя.
— Абсолютно. Това е част от естествения закон на нещата. Като малък поглъщах жадно всяка дума на мама и смятах, че тя е най-умната жена на света.
— Не е възможно! — прекъсна ме Лия.
