— Точно така беше. После обаче пораснах и реших, че тя е безподобен идиот. Както и всички останали.
— Много интересно нещо било това порастването — каза Лия и протегна шия напред, за да погледне майка ми.
— Така излиза.
Край нас базиликата продължаваше да се пълни с приглушения шепот на прииждащите тълпи. Облегнах се назад и някой ме потупа по рамото. Зад гърба си чух гласа на Джордан. В първия момент се учудих, но после се сетих, че именно той ми бе намерил пропуск за вечерната служба.
— Лия е същинска кукла. Сякаш виждам Шайла — каза ми Джордан. Мама взе да показва на Лия как да си служи с броеницата и двете се бяха втренчили в наниза от бели зърна.
— Джак, в едно от писмата, които ми донесе днес, баща ми настоява да дойде в Рим. Иска да се срещне с мен след Нова година.
— Радваш ли се? — попитах. — Знаеш, че аз никога не съм харесвал баща ти.
— Винаги си страдал от глупави предразсъдъци по отношение на садизма — подхвърли Джордан.
— Спомняш ли си, че по естествознание веднъж беше писал за кораловата змия — казах му с тих глас. — Тя е от змиите, дето рядко хапят, но ухапят ли те, с теб е свършено. И баща ти е такъв.
— Мама твърди в писмото си, че този път мисията му била миролюбива — рече Джордан. — Независимо дали искам или не, той идва. Въпросът е какво да правя.
— Избягай в Патагония.
— Шт, Джак! — смъмри ме Луси. — Папата е вече тук.
— Пак ще говорим — каза Джордан и изчезна в коледната нощ.
Хорът от калугерки звънна като птича песен от балкона на църквата, докато папата крачеше победоносно по средната пътека, дарявайки всички със своята благословия. След него бавно и тържествено се точеше свита от кардинали и монсеньори.
По-късно и двамата се приближихме до перилата, за да приемем причастието от ръцете на папа Йоан Павел Втори. Докато чакахме, заобиколени от неспокойната тълпа, се загледах в свещениците — захванаха се да раздават тялото и кръвта на Христос в едно тайнство, пуснато от самите тях в масово производство. Но мама сияеше и докато се молеше на колене, имаше вид на човек, изпълнен с надежда. Върнахме се на местата си, а когато хвърлих поглед назад към дъното на църквата, видях униформени мъже с автомати, които зорко следяха поведението на паството. Папата изглеждаше крехък и измършавял. Спомних си, че един млад турчин бе стрелял по него отвън на площада. Усещах свещения обред, но той минаваше през мен, без да ме докосне. И аз страдах от голямата безпътица на моя век.
По-късно щях да разправям, че именно тогава във Ватикана започна ужасното последно броене, преди да бъда изстрелян в орбитата на неизвестността. В следващите дни щях да се опитам да подредя блуждаещите си мисли, които нахлуха в мен още тогава, при вида на въоръжените мъже, мълчаливо охраняващи двата фланга на папата. Предстоеше ми среща с мрака, към която вървях с широко отворени, нищо неподозиращи невинни очи, потънал в кротко благополучие. Самото време ми бе хвърлило око, защото така нехайно се мотаех в откритото му бойно поле. Бях нарочен от чифт чужди очи, които ме гледаха от дупките на черен маскировъчен чорап, и то в момент, когато бях изпълнен с оптимизъм и радост, че изпразненият ми от смисъл живот е започнал отново да се пълни, че старите рани са взели да заздравяват. Но преди това трябваше да прекося обитаваната от ужас празнота на забвението. Трябваше да изчакам разпределението на ролите, да изчакам реда си, за да ме облеят светлините на рампата и аз да кажа своята реплика. Самото зло имаше пръст в тази постановка.
След два дни, на 27 декември 1985-а, личният ми барометър не показваше абсолютно нищо. Платих на шофьора на таксито, който ми помогна да внеса багажа в чакалнята на летището. Доколкото знаех, нито една звезда не бе променила величината си в сумрака, когато Луси, Лия и аз влязохме през централния вход покрай въоръжените до зъби карабинери и се упътихме към гишето на Пан Ам. Нищо не бе по-различно от другите мои посрещания, изпращания и пътувания, с които бе изпълнен животът ми.
Не си спомням дали успях да подам всички билети и паспорти на служителя от Пан Ам, защото тримата имахме десет парчета багаж и аз влязох в пререкание с чиновника на гишето дали трябва да плащам допълнително или не. Точно срещу Пан Ам се намираше пропускът на Ел Ал, чийто полет съвпадаше с нашия, и огромна тълпа от пътници се блъскаше пред контролните вратички на охраната. Над нас гъмжеше от въоръжени патрули, които крачеха с извадени автомати и неизменните си отегчени до смърт физиономии. Лия щеше да си спомни всичко това много по-късно.
