— Веднага отиде в Уотърфорд, право в магазина на Великия евреин, разказа му какво се е случило и се върна в Чарлстън с напълно подновен гардероб. Винаги можеше да разчита на Макс.
— Ти ядоса ли се тогава на мама?
— Отначало побеснях. Естествено. Но всичко, което се случи, беше типично в стила на Шайла. Можех да се оженя за стотици момичета от Южна Каролина, които щяха да отминат негърката, без да я забележат, но се ожених за единственото, което няма да пропусне да ти я доведе вкъщи.
Лия се загледа в издълбаното върху камъка име на майка си, после каза:
— Значи е била добър човек, нали, татко?
— Да, сладурче.
— Толкова е тъжно — прошепна Лия. — Това е най-тъжното нещо в света. Тя не знае нищо за мен. Не знае как изглеждам дори. А аз щях да я обичам толкова много. Сега в рая ли е?
Коленичих пред дъщеря си. Земята беше твърда и студена. Целунах я по бузата и отмахнах кичур коса от челото й.
— Знам какво очакваш да ти кажа, за да се чувстваш по-добре — рекох. — Но и друг път съм ти споменавал — слушай, дете, не съм на „ти“ с религията. Тя винаги ме е смущавала. Дори не знам дали евреите вярват в рая. Питай своя равин. Или сестра Розария.
— Аз мисля, че мама е в рая.
— Тогава и аз така мисля. — Хванах я за ръка и тръгнахме да си вървим.
Винаги ще си спомням за това отиване до гроба на Шайла като един от най-трудните и болезнени моменти в моя живот. Отново й се ядосах, без да го показвам. Скачайки от моста, Шайла не бе помислила за деня, в който щеше да ми се наложи да изправя нашата дъщеря до гроба й, за да прозре какво е изгубила. Имаше и други неща, за които Шайла не бе помислила.
След гробището заведох Лия в моята родна къща.
— Тук съм се родил и израсъл — казах й аз.
— Много е красива — каза тя — и много голяма.
Отидохме до пристана и й показах града, където реката правеше остър завой наляво към морето. Опитах се внимателно да я аклиматизирам към мястото. Посочих й острова, където бяхме пренощували в наетата къща, а после вдигнах ръка натам, където би трябвало да се намира Италия. Лия не прояви интерес към този урок по география, затова я поведох обратно през високата блатна трева, която бе вече придобила бледия вид на зимно изтощение.
Задната врата на къщата беше отключена и щом влязохме в кухнята, вдишах букета от миризми, които бяха съпътствали моето детство. Солените мочурища бяха част от тази миризма, но и смехът на моята майка, смляното кафе, пърженото пиле, потните спортни екипи, нахвърляни на куп до вратата на мокрото помещение, цигареният дим, перилните препарати... спомените нахлуха в мен, докато водех Лия за ръка.
Прекосихме мрачното антре и влязохме във всекидневната, където взех една солница и се опитах да поръся шепата си, но влагата отдавна бе превърнала съдържанието й на каша.
На горния етаж показах на Лия моята стая, в която още висяха плакатите ми от едно време. Тетрадка със залепени по страниците й изрезки от вестници разкриваше спортната кариера на едно момче от провинциалния юношески отбор до отбора на колежа.
Лия посочи с пръст една полускрита врата, която водеше към тавана. Като всички деца, и тя обичаше стаи, пълни със стари куфари и изхвърлени мебели. Намери цяла торба с летни кънки и цяла връзка странни на вид ключове. Като се зарови по-надълбоко, попадна на албум с мои бебешки снимки. После намери един кларнет, разглобена платноходка и неотварян комплект спасителни жилетки.
Оставих я да се рови, а аз седнах и безцелно запрелиствах тетрадката с вестникарски изрезки. Бяха остарели като мен и доста пожълтели от времето. След това се загледах в книгите с меки корици. Сякаш никоя не бе изваждана от мястото й с години. Тази стая бе служила дълго като убежище след скандалите и сълзите от първия етаж и именно тук се влюбих във всичките тези заглавия и автори, и то както само заклетите читатели могат да ме разберат. Хубавият филм никога не е успявал да ме разтърси така, както това може да направи една стойностна книга, която завинаги оставя следи в съзнанието ти и променя мисленето ти. Книгите имаха тази власт над мен — те завинаги промениха моя светоглед. Докато един голям филм може да промени светоусещането ти за един ден.
Книгите ми бяха подредени в азбучен ред и за пръв път ги бях изчел по-скоро заради благозвучието на думите, отколкото заради съдържащите се в тях идеи.
— Здравей, Холдън Колфийлд — казах и свалих книгата от рафта. — Ще се срещнем при Уолдорф под часовника. Поздрави Фийби. Ти си принц, Холдън. Истински страхотен принц.
След това извадих „Погледни към къщи, ангел мой“ и прочетох прекрасната първа страница. Спомних си, че бях на шестнайсет години, когато същите тези думи ме поразиха със суровата си, сякаш извънземна красота на езика, звъннал като вик за пощада, заклинание, нощен ромон на поточе.
— Здравей, Юджин. Здравей, Бент Гант — промълвих тихо, защото познавах тези герои по-добре и от приятелите си. За мен литературата е онова място, където светът има смисъл.
