— Здравей, Джейн Еър. Здравей, Дейвид Копърфийлд. Джейк, хайде в Испания, ще ловим риба. Пази се от Озмънд, Изабел Арчър. Здравейте, Наташа, принц Андрей, Итън Фром, Гетсби. Пази се от големите момчета, Пиги. Обичам те, Скарлет. И Бърнамският лес, той сякаш тръгна, лейди Макбет.
Гласът на Лия ме изтръгна от обятията на спомена.
— Татко, с кого говориш?
— С книгите си — отвърнах. — Те са още тук, Лия. Ще ги опаковам и ще ги занеса в Рим специално за теб.
Слязох по стълбите и отидох да отворя прозореца на спалнята ми, който гледаше над покрива към градината. Черчевето се бе изкорубило и едва го вдигнах. Прескочих през него и излязох върху една плоска част от покрива. Оттам се виждаше не само градината, но и реката отвъд нея.
— Лия, качвала ли си се на дърво?
— Не на толкова голямо — каза тя. — Опасно ли е?
— Като дете не смятах, че е опасно — признах й аз. — Но сега, само като погледна това дърво, и свят ми се завива. Имам чувството, че ще получа сърдечен удар.
— Това ли е вашето дърво с мама? — попита тя.
— Това е — отвърнах. — Сега клоните са заякнали и можеш да вървиш прав по тях, но по-добре да пълзим. Внимавай!
— Вие с мама внимавахте ли?
— Не, ние бяхме луди.
Стъпих на един от клоните, който опираше в покрива, сниших се и улових друг един голям клон — широк и дебел като дъсчена пътека. Протегнах се назад и помогнах на Лия да скочи на клона. И двамата запълзяхме бавно към главния ствол. Дъбът се оказа единственото нещо от детството ми, което сега не ми изглеждаше по-малко, отколкото си го спомнях. Успяхме да се доберем до останките от една къщичка на дървото, която, макар и разрушена, все още представляваше чудесен наблюдателен пост. Лия беше във възторг.
Посочих й малката бяла къща в края на градината. Една старица метеше стъпалата на скромната веранда.
— Това е майката на Шайла. Това е твоята баба, Лия.
— Може ли да й извикам?
— Извикай й. Попитай я дали може да й отидем на гости.
— Как да й извикам?
— Опитай с „бабо“.
— Бабо! — Гласчето на Лия проехтя като камбанка сред клоните на дървото. — Бабо!
Рут Фокс погледна нагоре изненадано. Взе метлата си и тръгна към градината, откъдето бе чула детския глас.
— Тук нагоре, бабо. Това съм аз, Лия — извика тя и й махна.
— Лия, Лия! Моята Лия — заекна от вълнение Рут. — Ти полудя ли? Слизай долу от това дърво! Джак, с твоята глупост ще убиеш единствената ми внучка!
Слязохме от големия дъб и Лия се хвърли в обятията на баба си. Рут я притисна към себе си и притвори очи прималяла. Почувствах се излишен и побързах да се отдалеча. В този миг обаче до рибното езерце видях нещо, което бях забравил. Малкият надгробен камък се бе килнал на една страна, изглеждаше занемарен. Златните рибки се носеха като хризантеми в мътната вода на езерцето. Изтрих зацапаната надгробна плоча и буквите се показаха: „Голямото куче Чипи“ — пишеше на нея.
Реших да избера друг ден, за да покажа на Лия гроба на Чипи. Обърнах се. Рут говореше нещо на Лия, а тя се усмихваше доволно. Дали Джордж Фокс знаеше, че внучката му се е върнала?
В този миг от къщата на семейство Фокс се разнесе музика — Рахманиновата рапсодия по тема от Паганини. Изборът на тази приветствена музика ме изненада, защото знаех, че Джордж Фокс се отнася с презрение към нея. Смяташе я за прозаична и просташки сантиментална. Но знаех също така, че това бе любимото класическо парче на Шайла, и чух как прочувствено го свиреше Джордж — в чест на Шайла и в знак на благодарност към мен, задето бях довел единствената им внучка.
Музиката свърши и Джордж Фокс се показа на прозореца. Изгледахме се и помежду ни отново прескочиха съскащите искри на нестихналата омраза.
— Дядо! — чух гласа на Лия, докато Рут й показваше фигурата в рамката на прозореца. Общата ни любов към Лия укроти омразата ни и отново ни върна предишната доброта. Лия се затича към стъпалата на къщата и ние с Джордж Фокс си кимнахме леко. Той едва промълви едно „благодаря“ и изчезна от погледа ми.
Като кален и опитен пътешественик, който най-накрая е получил разрешение да пусне котва, аз отново се върнах в родния пристан — забранения град Уотърфорд, моята „небивала земя“, която уби жена ми, а мен отчужди от собственото ми семейство и приятели. В моите очи този град беше опасно място, пълно с глухи задънени улици и зловещи изненади.
Но не друг, а именно дъщеря ми Лия успя да ми върне града такъв, какъвто го знаех — като дар божи, отплата и възмездие. Тя лесно откри неговата магия, защото всичките приказки, които й бях разказвал, започваха и свършваха тук, защото тук всеки ден тя неволно се срещаше с детството на Шайла. В училище седеше на същия чин до прозореца, където й бяха казали, че някога е седяла майка й. След училище обикновено отиваше у семейство Фокс, където дядо й я учеше да свири на пиано, а Рут Фокс полагаше всички усилия да я разглези до невъзможност. Лия не можеше да се начуди как съм издържал толкова дълго далеч от този малък рай. Откъсвайки я от родното й място, аз бях успял да докажа само едно: че изгнанието е най-сигурният лек срещу омразата към дома.
