Хауптщурмфюрер Крюгер беше един жесток простак, който демонстрираше обноски и се правеше на човек с изисканост, която не притежаваше. Говореше на доктор Вайбергер за любовта си към Вагнер, но не можеше да назове името на нито една от ариите, които обичаше да свири с уста. Вайнбергер му споменал за мен и веднага ми наредиха да свиря пред група офицери, които заминаваха за фронта. Докато те се хранеха, аз свирех и слушах какво си говорят за войната и многобройните си успехи на руския фронт. Разговаряха като съвсем нормални хора, но след една-две чашки започнаха да говорят като нацистки войници. През вечерта, за която ти говоря, изядоха повече месо, отколкото евреите от гетото бяха виждали. След това се оттеглиха в библиотеката за по една пура с коняк. Всички, с изключение на един, който се доближи до пианото и остана да слуша. „Продължаваш да свириш като небесен ангел. Дори и в тези времена.“ Вдигнах глава и видях моя приятел Хайнрих Бауман. Седна до мен и двамата продължихме да свирим. Той започна с Моцарт, аз му отвърнах с Шопен. Докато свирехме, Бауман ме разпита каквото можа за мен и семейството. Каза ми да внимавам не за друго, а само защото съм евреин. След вечерята ме върна в гетото с личния си джип. Навсякъде войниците му козируваха. Беше от редовната армия, а не есесовец. У дома се запозна със Соня и дори целуна заспалите ми синове. Поклони се на Саул Юнгерман и на тъща ми, когато отиде да се запознае с тях. В един чувал ни остави брашно, месни консерви и царевица. Когато си тръгна, хер Бауман ме целуна и се извини от името на целия немски народ. „Ние с теб обаче все още принадлежим към братството на музикантите“, рече ми той. Беше убит при Сталинград.
Един добър германец ли? Не. Хер Бауман се сражаваше в армията на Хитлер. В най-добрия случай може да се каже, че е като мен, който бях член на Юденрата. Имаше и няколко германци, които не можаха да ми простят членството в Юденрата. Те знаеха, че и аз съм като тях — по различен начин, но все пак си приличахме. Човек, който танцува с врага и оставя да го води.
Джак, мислиш ли, че би могъл да хвърлиш дъщеря си Лия в крематориум? Разбира се, че не. Любовта ти към нея е твърде силна, нали? Ами ако погладуваш една година? Ами ако с глад и физически тормоз те прекърша? Ако избия всички хора, които обичаш, и издевателствам над теб, докато се предадеш? Ами ако всекидневно те унижавам, ако напълня косата ти с въшки и хляба ти с буболечки? Ами ако реша да пробвам доколко ще издържиш там, където цивилизацията свършва и започват нечовешките лишения, когато духът го няма, защото душата ти е разръфана. Ето, това направиха с мен, Джак. В края на войната аз бях в състояние да хвърля и самия Месия в крематориума и бих го направил само за една чаша супа. Можех да предам Рут, Шайла, Марта, Соня, синовете си, Лия — всички без изключение можех да ги хвърля в пещта, без дори да се замисля. Това е номерът, Джак. Прекършиш ли човека, ти го притежаваш. Дай да те пречупя така, както те пречупиха мен, и аз ти обещавам, че ти ще хвърлиш Лия в огъня, ще я обесиш собственоръчно, ще гледаш как я изнасилват сто души, как й прерязват гърлото и как хвърлят разрязаните й телеса на изгладнелите улични песове. Думите ми те разстройват, така ли? Съжалявам. Казвам ти само онова, което знам, защото съм го видял с очите си. Но и ти знаеш, че е възможно да хванеш Лия и да я удушиш със собствените си ръце, ако видиш как светът се разпада, а Бог е скрил лице в шепите си и тогава ти си мислиш, че убивайки я, за сетен път доказваш неизмеримата си любов към нея. Лично аз бих убил Лия още тази вечер, ако знаех, че й предстои да преживее онова, през което минах аз, Джак. А аз обичам дъщеря ти повече от всеки друг на тази земя.
Не, не защото ми напомня за моите непрежалими синове. Нито пък ми напомня за Шайла. Тя е много по-спокойна и уравновесена от майка си. Не, твоята Лия докосва у мен една струна, която отдавна смятах за мъртва. Тя ми напомня за Соня, моята обична съпруга.
