И други членове на Юденрата дойдоха да ме питат какво е станало със Саул и Гизела. Решихме всички заедно да отидем в кабинета на Крюгер, за да си даваме кураж един на друг. Доктор Исак Вайнбергер оглави делегацията ни, тъй като беше шеф на Юденрата. Дори нацистите го уважаваха, тъй като лекуваше и членове на Гестапо. Когато се изправихме пред самия Крюгер, той удари Вайнбергер с една пръчка и продължи да го налага, докато ние, останалите, го молехме да спре. Разкрещя се, че ще организира специална акция за членовете на Юденрата и техните мръсни еврейски семейства, ако не се научим да го уважаваме. След това се доближи до мен и ми изрева в лицето, че аз стоя зад това посещение и той много добре го знае. „Така значи, рече ми той, искаш да видиш тъст си ли?“ Аз не му отговорих, защото си бях глътнал езика от страх. Само успях да кимна. Той ми отвърна, че знае много добре как се постъпва със свине, че дядо му бил свинар и че всички свине свършват по един и същ начин. След което ме заведе в кланицата извън гетото и ме покани да вляза. Там се помещаваха центърът за разпит и затворът на Гестапо. Отвсякъде долитаха човешки викове и вопли, но жива душа не се виждаше. Крюгер вървеше бързо и аз го следвах. Цялата сграда миришеше на кръв и мърша, но не можех да кажа дали човешка или животинска. Стигнахме до една врата и Крюгер попита патрула отпред: „Юнгерман става ли за свиждане?“, като се надяваше, че няма да го разбера. Патрулът се ухили и каза: „Да, става и още как.“ Пристъпих в мрака. Крюгер запали лампа. Бяха обесили Саул Юнгерман на касапски ченгел, който бе промушен през едната му плешка. В първия миг не познах лицето му, защото бе смачкано и напълно обезобразено. Но той бе още жив и изхвръкналите му очи гледаха втренчено към противоположния ъгъл на стаята. Проследих погледа му и видях Гизела, която беше вързана за краката и висеше с главата надолу чисто гола. Беше изкормена. Огромен прорез зееше по дължината на цялото й тяло — от гърлото до чатала. Вътрешностите й се точеха надолу и закриваха лицето. Докато гледах, Крюгер излезе от стаята. Чух, че повърна в коридора.
Същата вечер, докато се хранеше, ме накара да му изсвиря „Четирите годишни времена“ на Вивалди.
Въпреки че Соня не спря да ме разпитва, не й казах какво съм видял в кланицата. Казах й, че родителите й са били откарани с конвой. Не казах и на другите членове на Юденрата. Не исках да засилвам страха у хората. Беше ясно, че всички сме в ръцете на обезумели касапи. Соня започна да се самоуспокоява с мисълта, че са изпратили родителите й в трудов лагер. Аз побързах да насърча тези мисли у нея. Отчаянието беше нашият хляб насъщен и от него имахме в изобилие.
През юли се проведе още една акция и петстотин евреи бяха закарани в кланицата. След това изпратиха целия еврейски доброволен отряд от пожарникари някъде извън града и ги накарали да изкопаят масов гроб. След това клетите евреи пак трябвало да се съблекат голи, тъй като дрехите им се ползваха за шиенето на немски униформи. Един млад евреин на име Волински се нахвърлил срещу германец. Имал у себе си нож, който успял да скрие предварително. Ножът се забил в гърлото на гестаповеца, който се задавил от собствената си кръв, но въпреки това се затичал след Волински и успял да го промуши със щика си. Всичко станало за секунда. „В чест“ на Волински още на следващия ден германците нарочиха други петстотин евреи за изтребление. Знам, защото с останалите членове на Юденрата стояхме цяла нощ, за да съставим списъка. Гледахме да избираме най-бедните и беззащитни евреи. Все хора, които не познавахме и с които не са ни свързвали роднински връзки.
Цял живот съм бил маниак на тема чистота. Но в гетото хигиена няма. Подобно на останалите, и аз трябваше да живея като в кочина. Нощем императорите на мрака, тоест плъховете, плъзваха навред. Чувахме ги как обръщат тенджери и гърнета в отчаяното си търсене на остатъци от храна. Най-доброто място за плъховете беше гробището. Там те се угояваха, като глозгаха останалото по кокалите месо на умрелите от глад евреи. Дървениците бяха другата напаст. Бяха толкова много, че често събуждахме децата посред нощ и излизахме да спим на улицата под открито небе. Зиме нямахме избор и тогава трябваше да се борим с дървениците, хлебарките и въшките. Най-безценната течност беше водата. Дори и мръсна, тя беше същинско съкровище. Веднъж един възрастен евреин останал насаме за миг и затворил очи, за да благослови къшея хляб, който се канел да изяде, но не щеш ли, един плъх изскочил от близкия килер и грабнал хляба от ръцете му. Евреинът толкова се ядосал, че замахнал с обувката си и го убил, нарязал го на парчета и го сготвил на огъня, след което лакомо го излапал. Не след дълго пристигнал равинът не да го укори, че яде мръсна храна, а за да го попита какъв вкус има въпросната гад. Голямо беше отчаянието на евреите от Кироницка.
