– Не съм сигурен дали изобщо трябва да опитваме – каза Никола. – Това може да
е опасно за Ареоп-Енап, а по-вероятно и за самите нас. Стария паяк е
непредвидим. – Той погледна жена си. – Трябва ли да ти напомням какво стана
последния път, когато го срещнахме?
Макиавели се ухили.
– Нека да позная – сражавали сте се.
– Така е – каза Пернел. – И пак беше на остров: Понпей47 .
– Абе какъв ви е проблемът с островите? – попита италианецът. – Япония,
Ирландия, Понпей, Алеутските острови. Навсякъде оставяте след себе си хаос,
смърт и разрушения.
– Доста добре си информиран – каза Пернел.
– Това ми беше работата – и предполагам, все още е.
– Впрочем обикновено твоят приятел Дий причиняваше хаоса, смъртта и
разрушенията – добави Пернел. – Ние все бягахме.
– Дий не ми е приятел – рече кратко Макиавели. Допря длан до калната топка и
мръсната му сиво-бяла аура потече по грубата повърхност. Тя зашипя и забълбука,
но аурата се стопи в нищото, стичайки се по глината като вода. Италианецът
наведе глава и притисна ухо към камъка. – Тихо е – каза накрая.
Тримата безсмъртни сложиха ръце върху топката и призоваха аурите си.
Миризмите на мента и змия се смесиха в мъгливия въздух, докато леденобяла,
зелена и мръснобяла енергия обливаха твърдата черупка.
Никола се отдръпна пръв. Дишаше тежко, а по челото му и покрай носа му се
виждаха нови бръчки.
– Един момент, ако обичате. Оставете ме да презаредя малко. – Наклони глава,
за да погледне към италианеца, и попита: – Какво те накара да си промениш
решението? Защо мина на наша страна?
Макиавели сви рамена. Облегна се на една каменна стена и изтупа мръсния си и
прокъсан черен костюм.
– Сътрудничеството ми с Тъмните древни ме смущава от доста време – рече той
тихо. – Но идването ми тук и работата с Били и Черния ястреб събудиха много
стари спомени. Сетих се какво каза веднъж скъпата ми жена Мариета. Обвини ме,
че съм бездушно чудовище. Каза, че ще умра самотен, защото не ме е грижа за
никого. – Той се усмихна тъжно. – Осъзнах, че вероятно е права и за двете. А
после Черния ястреб ми зададе един въпрос. Искаше да знае дали някога съм
правил нещо само заради тръпката. Казах му, че не, или поне от много отдавна не
съм. Тогава той отвърна, че ме съжалява и че си прахосвам безсмъртието. Че не
живея, а просто оцелявам. И знаете ли – беше прав.
– Понякога си мисля, че безсмъртните не ценят истински прекрасния дар на
безсмъртието – каза Никола.
– То не винаги е дар – промълви Пернел много тихо.
– А после се сдружих с Били – продължи италианецът. – Той е млад, буен... и да,
дразнещ, но има голямо сърце. Напомни ми какво е да си човек. Да се
наслаждаваш на живота. И когато се стигна до съдбоносния миг, решихме – той и
аз, – че не искаме чудовища по улиците на Сан Франциско, не искаме смъртта на
хиляди хора да тежи на съвестта ни. Не и щом можем да направим нещо по
въпроса. – Безсмъртният млъкна изведнъж. – Знаете ли, струва ми се, че това е
най-дългата реч, която съм изнасял от цял век насам. А може би и от два.
Чу се подсвирване, последвано от дращене и тропот на приближаващи се копита
върху камъка.
– Братът близнак на Кетцалкоатъл, Шолотъл, контролира чудовищата на острова
– обясни бързо Никола на Макиавели. – Той е малко разстроен, защото потопихме
едно корабче, натоварено с част от зверчетата му. Закле се да ни отмъсти.
– Искаш да кажеш, че има още чудовища ли? – попита италианецът с нотка на
отчаяние в гласа.
– Още много, и то – отвърна Пернел с мрачна усмивка – в килиите бяха само по-
дребните твари. Големите са били държани в електроцентралата и склада на
интенданта край брега.
– Тогава по-добре да отворим това – каза италианецът.
Тримата безсмъртни се обърнаха пак към калната топка и сложиха ръце върху
черупката £, изливайки енергиите си в нея.
Стаята оживя от аурите им, зелени и бели искри съскаха и пукаха по всяка
метална повърхност.
Никола се свлече пръв, след него и Макиавели. И двамата паднаха, опрели гръб
в топката. Пернел сведе поглед към тях.
– Ще опитаме още веднъж – каза тя. – Ако не успеем, ще се откажем: не можем
да си позволим да хабим повече енергия. – Тя коленичи до Никола и проследи с
пръст новите бръчки върху лицето на съпруга си. – Вече сме опасно отслабени.
Изведнъж Черния ястреб се втурна през отворената врата.
– Идват – рече той задъхано. – Сто анпу и няколко наистина грозни еднорози се
насочват насам.
– Какъв цвят са рогата им? – попита бързо Пернел.
Черния ястреб поклати глава.
– Не чаках, за да разбера.
– Мисли! Нали си ги видял?
– Бели... и черни... с червени върхове – избъбри той.
– Монокерата48 . Техните рога са отровни, избягвайте ги на всяка цена.
В стаята се втурна Били Хлапето, зачервен и задъхан. Двата върха от копия в
ръцете му бяха черни от кръв.
– Забравете за анпу и еднорозите – изпъшка той. – Имаме си по-голям проблем.
Там отвън има гигантски краб.
– Колко е голям? – попита Макиавели.
– Много! – сопна се Били. – Колкото къща. Едно от онези създания с бичите глави
му се изпречи на пътя и той го сряза надве, лесно и чисто. Е, всъщност не беше
толкова чисто.
– Каркин49 – казаха едновременно Фламел и Макиавели.
