В една огромна стая по средата на библиотеката те откриха глинените статуи.
Изящно изваяни и притежаващи деликатна красота, статуите варираха по цвят от
най-тъмното черно до най-светлото бяло. Всеки сантиметър от идеално
оформените им тела бе покрит с архаични писмена, йероглифи на забравен език. Но
лицата им бяха празни, гладки и недовършени: просто груби овали без очи, уши,
нос или уста. Мъже и жени стояха един до друг в еднакви пози: високи, елегантни и
неземни. Приличаха донякъде на Древните и дори на легендарните Архонти, но
явно не принадлежаха към тези раси.
Когато Прометей пристъпи в пълната със статуи стая, огнената му аура запламтя
и обгърна най-близките от тях. Червени искри заиграха по завъртулките на текста и
той оживя. Аурата на Прометей попи в глината, която се размърда и разтече от
топлината. Върху празните лица започнаха да се оформят черти: глината се стече
от челата в издатини, които оформиха носове и брадички, вдлъбнатините се
превърнаха в очи, появиха се цепки на мястото на устата. Древните текстове
засияха в оранжево, после в червено и накрая в синьо, удебелиха се и потънаха
под повърхността като вени под кожата.
Прометей пламтеше. Аурата бликаше от тялото му в спирали от енергия, къпеше
статуите... и ги оживяваше.
Цагаглалал беше глинената статуя, намираща се най-близо до Прометей. В един
миг нямаше съзнание, а в следващия съществуваше. Тя отвори гранитносивите си
очи и се огледа. Топлината пробуди спомени, мисли и заложени в нея идеи – тя
разбра коя е. Разбра дори името на фигурата, която я подхранваше със сурова
пламтяща енергия.
Името £ беше Цагаглалал.
Тя вдигна ръка и парче втвърдена глина падна и се пръсна на земята, оголвайки
тъмната плът отдолу. Тя поднесе длан към лицето си, сви пръсти и от тях се
посипа прах.
Зад нея се размърда леко втора статуя, на мъж. Плоча глина падна от
туловището му, за да разкрие златистата кожа отдолу. Тя се обърна сковано и го
погледна. Спомени, които не биха могли да са нейни, £ съобщиха името му. Това бе
Гилгамеш и те двамата бяха първите от Първите хора.
Аурата на Прометей ги бе съживила. И бе поддържала Цагаглалал жива в течение
на много, много хилядолетия.
Дори сега продължаваше да гори в нея.
Цагаглалал седеше с кръстосани крака на моста „Голдън Гейт“, обърнала гръб на
града. Прометей и Нитен лежаха проснати до нея. Тя ги бе завъртяла с крака към
Сан Франциско, така че когато седи между тях, да може да докосва челата им.
Цагаглалал притисна ръце към корема си, вдиша дълбоко и усети как топлината
разцъфва в нея. В бялата £ аура с аромат на жасмин се появи съвсем лек дъх на
анасон и съвсем лек намек за червенина.
Възрастта на Цагаглалал не се измерваше във векове или хилядолетия, а в
стотици хилядолетия. Тя бе видяла възхода и падението на безчет цивилизации и
бе изследвала неизброими Сенкоцарства, беше прекарвала цели животи на
светове, където времето течеше различно. Бе виждала и правила толкова много
неща и въпреки това имаше една велика мистерия, чийто отговор винаги £ бе
убягвал: кой я е създал? Прометей я бе оживил, но кой бе изваял глинените статуи
в човешки ръст и ги бе оставил в Безименния град?
Въпреки хилядолетията на проучване, още не се бе доближила до истината. Дори
съпругът £, легендарният Авраам Мага, не можеше да отговори на този въпрос.
– Може никога да не разбереш – каза £ той веднъж. – Но това, което знам, е, че
има причина да си тук. Ти и брат ти е трябвало да бъдете намерени. Трябвало е да
бъдете оживени от Прометей. Може би един ден ще откриеш причината за
съществуването си.
И сега, докато седеше на студения, влажен мост в лятната вечер на Сан
Франциско, Цагаглалал смяташе, че може да е открила тази причина.
Силна горещина потече през тялото £, премина по ръцете и стигна до дланите £,
които бяха свити в шепи в скута £, лявата върху дясната. Пръстите £ засияха,
връхчетата им запламтяха в червено, после в жълто и накрая в нажежено бяло.
Ноктите £ се разтопиха и рядка желатиноподобна течност закапа от пръстите в
дланите £.
Ароматът на жасмин вече бе изчезнал, заменен от силната, натрапчива миризма
на анасон.
Цагаглалал сведе поглед. В шепата £ трептеше локвичка кървавочервена аура.
Безкрайно внимателно тя я надигна... а после спря. Количеството не стигаше. Беше
използвала твърде голяма част от аурата си по-рано, за да се подмлади; оставаше
£ аура само за един.
Но кой?
Цагаглалал премести поглед от Нитен към Прометей, а после го върна на
безсмъртния. Харесваше го. Беше тих и скромен, и въпреки това тя знаеше, че се
слави като велик воин и мъж на честта. Беше забележителен човек: бе влязъл в
битка със Спартите, знаейки, че вероятно няма да се върне. Беше готов да
пожертва живота си, за да спаси града. Заслужаваше да живее.
Цагаглалал погледна надясно: Прометей беше Древен. Без съмнение в
предстоящата битка неговите сили щяха да са по-полезни. И което бе по-важно,
Прометей в много отношения бе неин баща. Аурата му я бе дарила с живот и сега
бе редно тя да му върне този дар.
Цагаглалал премигна и изведнъж усети сълзи върху лицето си, а светът се
