– Време е – прошепна той.
– За какво? – попита тя, докато се изправяше със стон, притиснала ръка към
корема си.
– Един да спаси света – каза той – и един да го унищожи.
Пирамидата заскърца, когато нов трус премина през нея. Близкият вулкан изригна
с продължителен глух тътен, засипвайки с искри града долу. Около тях внезапно се
раздаде тропот на крака. Джош грабна Кларент и Екскалибур и се изправи бързо...
точно когато Прометей и Цагаглалал, а след тях Скатах, Жана, Сен Жермен и най-
накрая Паламед, понесъл стенещия Уил Шекспир, се появиха на върха на
пирамидата. Всички бяха окървавени и насинени, с разкъсани дрехи, насечени
брони, строшени оръжия. Но бяха живи.
– Трябва да се махаме оттук – каза Прометей. – Земетресението ще срути
пирамидата.
Започнаха да се качват един по един в блестящата вимана на Изида и Озирис.
– Май бях казал, че никога повече няма да се кача във вимана – промърмори
Шекспир.
Джош помогна на Софи да се изправи и почти я понесе към виманата. Скатах и
Жана се канеха да му се притекат на помощ, но Сен Жермен сложи ръце на
рамената им.
– Не. Оставете ги – каза той на френски. – Те имат нужда от този момент насаме.
Софи плачеше.
– Джош, ние сме могъщи, можем да направим нещо друго...
– Знаеш какво трябва да бъде сторено – каза той простичко. – Затова сме тук.
Всички ние. Бяхме доведени тук, за да свършим именно това. За него сме родени.
Това е съдбата ни.
– Би трябвало аз да го направя – настоя тя. – Аз съм по-голямата.
– Не, не си. – Той се усмихна. – Вече не си. Аз съм около трийсет хиляди години
по-стар от теб. Освен това си ранена. А аз не съм. – По лицето му имаше сълзи,
макар че Джош не го осъзнаваше. – Впрочем мисля, че твоята задача ще е по-
трудната. – Той я прегърна. – Нека направя това и ако мога, ще те намеря.
– Обещаваш ли?
– Обещавам. А сега върви.
– Никога няма да те забравя – прошепна Софи.
– Ще те помня вечно – обеща Джош.
Глава 77
Ареоп-Енап се беше събудил.
Осем лилави очи се взираха в Алхимика, а после премигнаха едно по едно. Макар
че Древният изглеждаше като огромен паяк, по средата на тялото му бе
разположена голяма, почти човешка глава. Беше гладка и кръгла, без уши или нос,
но с хоризонтална цепка вместо уста. Мъничките му очи се намираха близо до
върха на темето като при тарантулите. Под тънката черупка устата на Стария паяк
се разтвори и се показаха два дълги зъба, подобни на копия.
– Сега май е най-добре да се отместиш – рече той с изненадващо приятен глас.
Никола се отдръпна припряно, точно когато Ареоп-Енап изригна нагоре.
Каркинът беше огромен.
Но Ареоп-Енап беше още по-голям.
Когато Пернел го бе срещнала за първи път, Стария паяк беше голям, но сега бе
пораснал още повече в защитната си обвивка. Той се протегна, измъквайки тялото
си от калната черупка. Беше поне два пъти по-едър от краба. Дебелите цял пръст
лилави косми на широкия му гръб се полюшваха насам-натам.
– Надушвам в тази мъгла Кетцалкоатъл и онова коткоглаво чудовище. – Той се
обърна, за да погледне надолу към Пернел. – Госпожо, ще ми обясните ли какво
става?
Вълшебницата посочи с пръст.
– Онзи краб се опитва да те изяде. Току-що изяде Шолотъл. Имаме нужда от теб,
Стари паяко.
Създанието потрепери.
– Цял живот съм чакал да чуя това.
А после отскочи право нагоре във въздуха и се стовари върху Каркина,
приковавайки го към земята. Крабът изпищя и защрака с огромните си щипки,
къртейки парчета зидария и размятайки камъни навсякъде. Ареоп-Енап заби
острото си жило в гърба му и той застина, а после се затресе в мощни спазми.
Изведнъж около щипките му се появиха бели нишки и ги стегнаха, а после
огромните крака на Стария паяк се раздвижиха, вдигнаха Каркина от земята и го
завъртяха с ослепителна скорост, омотавайки го целия в ефирни сиви нишки, които
бързо се втвърдиха, за да се превърнат в дебел бял пашкул. Всичко това отне по-
малко от минута.
– Това ще си го запазя за по-късно – каза Ареоп-Енап. – Доста съм гладен.
После бавно, почти деликатно приклекна пред Пернел и осемте му очи се взряха
безстрастно в нея.
– Колко дълго спах?
– Няколко дни.
– Аха. Но като те гледам, ти си се състарила с повече.
– Седмицата беше напрегната – промърмори Пернел. – Сигурно помниш съпруга
ми, Никола.
– Помня, че пусна една планина върху мен.
– Твоите последователи се канеха да принесат жена ми в жертва на един вулкан
– каза Никола. – А и планината беше малка.
– Така е. – Ареоп-Енап тръгна из стаята и поспря, за да се наведе към
Макиавели, който държеше главата на Били Хлапето в скута си. Италианецът се
втренчи предизвикателно в огромния паяк.
Носът на Били трепна и очите му се отвориха. Той примижа към почти човешката
глава с осем очи.
– Предполагам, че това не е кошмар – рече дрезгаво.
– Не е – отвърна Макиавели.
– Точно от такъв отговор се боях – каза Били и затвори очи. После ги отвори
рязко. – Това да не би да означава, че сме спечелили?
– Да – каза тихо Макиавели. – Макар че цената бе наистина висока.
Ареоп-Енап се върна при Никола и Пернел.
– Значи още съм на острова, където Дий държеше чудовищата. Надушвам
зверове в този отвратителен въздух.
