Гъстата пелена покри земята, потече под моста „Голдън Гейт“, после се изду, за да
го погълне, издигайки се все по-високо и по-високо, докато кехлибарените светлини
по кулите не избледняха до дребни петънца. Червените сигнални лампи по
върховете им – на почти двеста и трийсет метра над водата – мятаха кратки
кървавочервени проблясъци, но те също избледняха до мътни петна. Мъглата се
сгъсти още повече и светлините изчезнаха напълно.
После дойде редът на светлините от улиците и къщите. За кратко червено-белите
фарове на колите озаряваха мъглата, а сградите сякаш пулсираха и сияеха.
Мъглата продължи да се разраства и сгъстява, затъмнявайки светлините,
скривайки ги, лишавайки ги от всякакъв блясък. Бяха нужни по-малко от трийсет
минути – от момента, в който първите рехави струйки плъзнаха по залива, до
пристигането на непроницаемата мъглива завеса, – за да спадне видимостта от
десетки метри до метър-два.
Звуците станаха приглушени и постепенно целият град притихна. Чуваше се само
отчаяният, самотен вой на сирената.
Мъглата не миришеше на море и сол – бе напоена със смрадта на нещо отдавна
мъртво и гниещо.
Глава 11
Софи изпищя.
Един набит тъмнокож мъж в мръсна бяла роба се стрелна от една уличка, сграбчи
я за косата и я дръпна назад, като едва не я събори. Обучението на Софи по
таекуондо се задейства. Тя посегна и стисна здраво ръката, а после премести
тежестта на тялото си, извъртя се на деветдесет градуса и замахна с десния си
крак в „йоп чаги“ – ритник настрана. Петата на тежката £ туристическа обувка се
стовари в колянната капачка на нападателя с унищожителна сила.
Очите на мъжа се разшириха; голямата му уста се отвори и затвори, разкривайки
развалени зъби, но преди той да успее да си поеме дъх, за да извика, Джош се
стрелна между двамата и му нанесе силен удар със свити пръсти. Улучи го по
средата на гърдите и когато онзи се преви, стовари юмрук върху тила му,
поваляйки го на земята.
– Добре, това е впечатляващо – промърмори Вирджиния Деър. – Не съм сигурна,
че вие двамата се нуждаете от моята защита.
Джош погледна към Софи.
– Добре ли си?
Тя внимателно прокара трепереща ръка по косата на темето си, за която я бе
сграбчил нападателят. По пръстите £ останаха руси косми.
– Изглежда, всичките тези години на тренировки по бойни изкуства не са отишли
напразно. – Тя се усмихна срамежливо. – Благодаря ти, че... ами, знаеш... че ме
спаси.
Джош махна с ръка.
– Ти не се нуждаеше от спасяване. Ритникът беше достатъчен, но няма да
позволя на когото и да било да докосва сестра ми.
– Благодаря ти – повтори тя.
– Винаги съм казвал, че ще те пазя – каза той и по бузите му изби лека руменина.
– Да, така е. Но последния път, като те видях...
Той почервеня още повече и сви неловко рамена.
– Знам. – Последния път, когато бе видял сестра си, тя нападаше свирепо
красивата Коатликуе. Той се бе извърнал и избягал ужасен от нея. Поклати глава. –
Още не знам какво да мисля...
Софи издиша дълбоко.
– Нито пък аз.
– Но тук – на това място – сме само ти и аз, сестричке.
– Винаги сме били само ти и аз – напомни му тя. – Дори като малки на Земята... у
дома... където и да е това, винаги сме били ти и аз срещу целия свят.
– Знам. – После Джош внезапно се ухили, напомняйки на Софи за брата, когото
познаваше. – А сега буквално сме ти и аз срещу целия свят.
Тя кимна.
– Радвам се да те видя пак, Джош.
– И аз – каза той.
– Тревожех се за теб.
– Нещата бяха... – Той млъкна, търсейки точната дума.
– Откачени? – предложи Софи.
Той кимна.
– Да, но трябва да има и по-точна дума.
– Всичко това е много затрогващо – обади се Вирджиния. – Но може ли да
предложа да водите този разговор по-късно? – Тя побутна падналия мъж с върха
на обувката си. Той изстена. – Ясно е, че тези хора не си падат много-много по
родителите ви. А този нещастник тук със сигурност има приятели.
Софи погледна към брат си.
– А те нашите родители ли са? – попита тя.
– Разбирам какво имаш предвид. Приличат на мама и татко... но...
Тя кимна.
– Но не са мама и татко.
– Тогава кои са? – попита брат £.
Софи поклати глава.
– Мисля, че по-важният въпрос е: кои сме ние?
– Както каза Озирис, това тепърва ще се види – отвърна Джош.
Глава 12
Вирджиния Деър и близнаците бързаха по улиците на Дану Талис. Върху дрехите
си бяха навлекли бели роби, свалени от въжета за пране, а главите им бяха скрити
под конусообразни сламени шапки, свити от сергия на пазара. Придържаха се към
задните улички и тесните пресечки, движейки се бавно към шпила с веещото се
знаме.
– Знаете ли – рече Джош, – като за най-могъщия и прекрасен град на света това
ми изглежда малко занемарено.
Софи кимна.
– Но когато летяхме над него, изглеждаше изумително.
– Разстоянието разкрасява всичко – промърмори Вирджиния. Спря на входа на
една тясна уличка и се взря в покривите, мъчейки се да се ориентира, като
търсеше знамето над върховете на сградите.
Софи се обърна и погледна назад, за да види дали някой не ги следва.
Единственото движение, което забеляза, беше едно мършаво куче, ровещо в
купчина отпадъци. То измъкна нещо, което можеше да е парче месо, и вдигна
