Чародейката полностью

– Обикновено ги придружава някакъв човек в червена униформа. Това винаги е

член на екипажа, когото не си виждал преди. И веднага, щом видиш червената

униформа, знаеш, че ще умре.

– Накъде всъщност биеш? – попита Макиавели.

Били се приведе напред.

– Не разбираш ли... – Полюшващата се светлинка огряваше лицето му, но очите

му тънеха в сянка. – Ние сме червените униформи. – Той посочи с палец над

главата си. – Древните там горе ще оцелеят; винаги са оцелявали. Вероятно

повечето от чудовищата също. Дий и Деър си плюха на петите. Ние сме тези, които

ще бъдат изядени.

Италианецът въздъхна.

– По време на царуването на Наполеон – когото, между другото, харесвах –

възникна терминът пушечно месо – каза той. – Опасявам се, че може и да си прав.

– Терминът червена униформа май повече ми харесваше – промърмори Били.

– Бау! – Зловещо парче метал се уви около гърлото на американския безсмъртен

и от мрака изникна остроносо лице с медна кожа и белеещи се зъби между тънките

устни. – Уилям Бони, знаеш ли колко пъти можех да те убия? Ставаш немарлив.

– Черния ястреб – ахна Били. – Изкара ми акъла бе, човек!

– Стадо препускащи бизони вдигат по-малко шум от теб. И плещят по-малко

глупости.

Били се завъртя и отблъсна томахавката на Черния ястреб.

– О, наистина се радвам да те видя, стари приятелю.

– Това важи и за теб. – Черния ястреб кимна към Макиавели. – И за теб,

италианецо.

– За нас е облекчение да научим, че си жив – рече Макиавели. – Страхувахме се

от най-лошото.

– Отървах се на косъм. Русалките...

– Нереидите – прекъсна го Били.

Черния ястреб го изгледа втренчено.

– Извинявай, нереидите връхлетяха лодката ми на пълчища и аз едвам успях да

издрапам на брега и да се шмугна в една пещера, преди това огромно същество с

тяло на човек и октоподски пипала да ме нападне.

– Нерей – каза Макиавели. – Морският старец. Изненадан съм, че си се измъкнал.

Черния ястреб го изгледа безизразно, а светлината блестеше по медната му

кожа.

– Жив, имам предвид – поясни Макиавели. – Нерей е един от най-смъртоносните

Древни.

– Е, вече не е. Сега е мъртъв. – Безсмъртният воин потупа с томахавката по

дланта си и намигна на Били. – Понякога червените униформи оцеляват, за да

участват и в друга битка.

19 Чакай (итал.). – Б. пр.

Глава 21

С дългия си остър нокът Бастет натика малките квадратни бели зъби в меката

почва на мястото, където пътят от моста „Голдън Гейт“ завиваше надясно към

„Виста Пойнт“.

– Нахрани ги – заповяда тя.

Кетцалкоатъл я изгледа неразбиращо.

– С какво?

Бастет хвана дясната ръка на Пернатата змия, смъкна ръкавицата му и заби

нокът във върха на показалеца му. Капка гъста червено-черна кръв наедря върху

раната. Бастет стисна.

– Ох. Боли!

– Не се дръж като бебе. Това е само една капчица. Обзалагам се, че си виждал

достатъчно кръв.

– Да, но малко от нея беше моя.

Капката полетя със съскане през виещата се мъгла и падна в дупката, покривайки

белия зъб, който моментално зацвърча и запращя като фойерверк.

– Нахрани ги. Една капка би трябвало да стигне.

– Защо ти да ги садиш, а аз да ги храня?

– Защото това са моите драконови зъби – сопна се Бастет. Закрачи по меката,

влажна ивица трева край пътя, като правеше още дупки с високите си токчета и

пускаше във всяка от тях по един зъб.

– Колко имаш?

– Трийсет и два. Значи ще ми трябват трийсет и две капки кръв.

– Че това е почти цяла шепа!

Когато посади всички зъби, Бастет се върна до колата и загледа как

Кетцалкоатъл неохотно обикаля от зъб на зъб и храни всеки с капка кръв от

показалеца си. На половината път спря и смени ръцете, пробивайки дупка в левия

си показалец със зъби. Когато свърши, трийсет и два фойерверка цвърчаха и

пращяха в почти права линия край пътя. За миг Кетцалкоатъл остана на място,

смучейки показалците си, после пъхна ръце в джобовете си и забърза към

лъскавата черна кола.

– А сега какво? – попита той.

– Дай им няколко минути. Нека природата си свърши работата. – Тя се усмихна. –

Това са драконови зъби. От тях израстват Спарти, драконови воини. Те са земни

воини и подобно на много новородени са програмирани да се подчиняват на първия,

когото видят, щом се покажат от земята. – Бастет се усмихна пак и зъбите £ се

белнаха в мрака. – Хайде, бягай. Погрижи се да те видят. После ги прати през

моста в града.

– Но откъде Фламел и спътниците му ще разберат, че те идват?

– Това е моя грижа. – Бастет поклати глава. – Ама ти наистина не си обмислил

добре тази работа, нали? Какво щеше да правиш без мен?

– Да пратя вестител? – предположи той.

– Именно. Какъв вестител? Сигурно все още използваш за свои пратеници змии и

птици.

Кетцалкоатъл бръкна в джоба си и £ подаде един мобилен телефон.

– В момента в града има известен брой торбалани, които ги наблюдават – каза с

безизразна физиономия. – Ще откриеш номера в списъка за бързо набиране. Знаеш

как се ползва телефон, нали?

Дългите нокти на Бастет оставиха бразди върху гърба на пластмасовия телефон,

докато тя прелистваше менюто, за да намери бързото набиране. Отговориха £ още

при първото позвъняване и тя позна странното бълбукащо дишане на създанията,

известни като торбалани.