– Вие държите под наблюдение четирима души. Ето какво искам да направите...
Два меча изникнаха в ръцете на Нитен още преди силуетът да изплува безшумно
от мъглата. Прометей пристъпи пред Никола и Пернел, докато японският
безсмъртен се стопяваше в нощта.
Увитата в мъгла фигура приличаше на млад мъж. Носеше изтъркани зелени
военни панталони, рокерски ботуши с дебела подметка и палто, което някога може
да е било зелено, но сега бе прогизнало и неописуемо мръсно. Главата на младежа
беше обръсната, с изключение на широка два-три сантиметра ивица, простираща
се от ухо до ухо. Кожата му изглеждаше болнава, а очите му бяха скрити зад силно
издраскани огледални слънчеви очила. През дясното си рамо бе преметнал кожена
раница, украсена със сложна бродерия. Тя помръдваше и пулсираше, като че ли в
нея шаваха цяло гнездо змии.
– Какво искаш, торбалане? – попита Пернел.
Фигурата посегна към джоба на палтото си и катаната на Нитен изникна от мрака,
за да се допре до раницата.
– Движи се много бавно – нареди японският безсмъртен. – Ако видя нещо, което
дори смътно наподобява оръжие, ще ти разсека торбата. – Вторият му меч се
появи, за да се отпусне на рамото на младежа. – А после ще ти взема и главата. А
ти не искаш това... нали?
Безкрайно предпазливо торбаланът извади от палтото си мобилен телефон и го
подхвърли на Прометей. Едрият мъж го улови във въздуха, погледна екрана и го
подаде на Пернел.
– И какво трябва да правим с това? – попита тя, местейки поглед от торбалана
към Никола.
Телефонът засвири с музиката от „Весели мелодии“.
– Да отговорим? – предложи Никола.
Пернел натисна бутона за отговор и вдигна телефона до ухото си. Не каза нищо.
Гласът в другия край на линията беше женски. Бе нисък и дрезгав, със следа от
неопределим акцент, и говореше на език, който е бил древен много преди възхода
на Египет.
– Не ми се струва вероятно някой от воините да е взел този телефон. Те биха
искали да оставят ръцете си свободни за оръжията. Знам, че Алхимика не се
оправя добре с новите технологии, затова предполагам, че говоря с Вълшебницата,
Пернел Деламер Фламел.
– Много впечатляващо – каза Пернел.
– Аз съм Бастет.
Пернел се обърна към Никола и изрече беззвучно с устни името на създанието, а
после каза в телефона:
– Върнала си се.
– Всъщност никога не съм се махала. – Кискането на Древната премина в силно
мъркане. – Краят е близо. Вие се сражавахте добре, някои дори биха казали смело,
но не можете да направите още много... освен да умрете, разбира се.
– Няма да се дадем без бой.
– Не съм и очаквала друго. Но крайният резултат ще е същият: пак ще умрете.
– Рано или късно всички ще умрем, Древна. Дори и ти.
– Не мисля.
– Положила си големи усилия, за да говориш с мен – каза Пернел. – Кажи си
приказката, за да мога да освободя твоя... – Очите £ се стрелнаха към торбалана.
– ...твоя пратеник. Този изглежда почти като човек. Слънчевите очила са добър
щрих.
– Уверявам те, че те не са мои създания. Аз имам по-добър вкус. Както и да е,
току-що посях в земята малко драконови зъби, Вълшебнице – а ти знаеш какво
означава това. В същия този момент те се събират на моста „Голдън Гейт“.
Спартите идват. – Бастет се засмя, а после линията изщрака и замлъкна.
Пернел моментално натисна бутона за повикване и телефонът набра последния
входящ номер. Още при първото позвъняване £ вдигна леко изненаданата Бастет.
– Ало?
– Когато всичко това свърши, Древна, ще дойда за теб. А ако не съм в състояние
да го сторя лично, ще пратя някой друг. Аз съм седма дъщеря на седма дъщеря и
бях обучена от самата Медея... – Леденобялата аура на Вълшебницата оформи
копринена ръкавица около дланта £ и плъзна по телефона.
– Не ме е страх от теб – започна Бастет, а после писък на болка отекна по
линията и връзката прекъсна.
– Какво направи? – попита Никола.
Пернел сви рамена.
– Вероятно телефонът се е разтопил в ръката £. – Тя подхвърли апарата обратно
на торбалана, който моментално изчезна в нощта. Вълшебницата се обърна към
Прометей и Нитен. – Спартите идват насам по моста „Голдън Гейт“.
– Майстора на меча и аз ще отидем да браним моста – рече Прометей. – Ще ви
спечелим колкото време можем... но побързайте. Знаете какви са Спартите.
Пернел кимна, а в очите £ блестяха сълзи.
– Колко идват? – попита Нитен.
– Трийсет и двама от най-смъртоносните воини в познатия ни свят. – Тя погледна
към японския безсмъртен. – И не е нужно да изглеждаш толкова доволен!
Глава 22
Умът почти не можеше да възприеме размерите на Игдразил.
Невъзможно широко, неизмеримо високо, дървото се простираше от земята до
небето като една-единствена гигантска колона. Корените му потъваха дълбоко в
земните недра. Цели екосистеми процъфтяваха върху повърхността на огромното
дърво; клоните и листата му гъмжаха от птици и насекоми, дребни бозайници и
гущери. Онези, които живееха на върха на дървото, сред вечните облаци, никога не
бяха виждали онези, които живееха близо до корените му, и никой от тях не знаеше
за света в тъмната пръст под него, където съществуваше една съвсем различна
среда, с бледи слепи твари, пълзящи в огромните тунели, оставени от корените.
