Безброй поколения бяха живели и умирали върху и в Игдразил.
Дървото беше кухо и в дънера му бе разположен преуспяващият град Ваках-
Чан20 , едно от скритите чудеса на Дану Талис.
Жана д‘Арк остави Сен Жермен да говори с Шекспир и Паламед, а тя самата
тръгна със Скатах, хващайки приятелката си подръка. Гранитносивите очи на
френската безсмъртна шареха от вълнение и леки изпарения от лавандуловата £
аура се процеждаха от тялото £, образувайки видим облак.
– През вековете сме преживели много велики приключения – каза тя на английски.
– Така е – съгласи се Сянката.
– И сме виждали чудеса.
Скатах пак кимна.
– Но при всичките си пътувания, виждала ли си някога подобно нещо? – попита
Жана.
– Ами всъщност, да. Това е вторият Игдразил, в който стъпвам през последната
седмица. Има – или по-точно имаше – един далечен потомък на първоначалното
дърво малко на север от Сан Франциско. Беше гигантско, но съвсем не колкото
това. Дий го унищожи – добави тя с горчивина.
Двете жени вървяха по клон, широк поне двайсет метра. Той представляваше
едновременно път и мост и се протягаше, без никакви подпори, от единия край на
Игдразил до другия, който бе толкова далеч, че се губеше в кълбящата се зелена
мъгла във вътрешността на дървото. По неговата дължина бяха разпръснати
малки едно- и двуетажни сгради. Слаби тъмнокожи мъже и жени предлагаха
плодове и разноцветни напитки от сергии с ярки тенти, наредени пред сградите.
– Мислиш ли, че живеят тук, на моста? – попита Жана.
– Определено така изглежда – рече Сянката. – Чудя се колко ли от тях са се
изтърколили сутрин от леглото, излезли са през задната врата и са паднали през
ръба. – Тя кимна към малките къщурки, построени по самия край на клона. Зад тях
имаше само бездънна пропаст.
– Само ти можеш да си помислиш такова нещо. – После Жана спря и внезапно се
ухили, осъзнавайки, че Скати бе пуснала една от редките си шеги. Къщите нямаха
задни врати. – Много смешно.
– Благодаря.
– Казах го със сарказъм.
– Знам.
Безсмъртната вдигна глава и погледна нагоре. Огромният кух дънер се губеше в
изумрудените облаци далеч над главите им. Клони кръстосваха въздуха,
свързвайки единия край на дървото с другия, а дънерът бе осеян с безчет
издутини. Около тези израстъци блещукаха светлини, но едва когато Жана отиде до
края на клона и погледна надолу, за да види един от тях отблизо, осъзна, че гледа
още домове. Далеч долу, където бе притъмняло от ранната нощ, дънерът
блещукаше с хиляди светлинки.
– Внимавай! – Скатах сграбчи колана на французойката, когато тя се наведе още
повече. – Не сме дошли чак дотук, за да паднеш през ръба.
Жана посочи.
– Там има летящи хора.
Сянката кимна.
– Забелязах. Привързани са към планери. Предполагам, че това е идеалното
място за такъв спорт, при идещите отдолу въздушни течения.
– А забеляза ли също, че всички изглеждат като хора? – добави Жана. Тя понижи
глас и мина на провинциалния диалект на Източна Франция – първия език, на който
бяха разговаряли със Сянката. – Тук няма кучеглави чудовища.
– Забелязах – отвърна Скатах на същия език. – Но не съм изненадана. Хеката
винаги е била смятана за един от най-големите благодетели на човечеството.
Все така усмихвайки се и сочейки към планерите, Жана продължи:
– Сигурно забеляза и че Уицилопочтли беше облечен в пълна броня.
– Да. А ти видя ли войските, събиращи се на клоните под нас? – попита Скатах.
– Не съм. – Жана се върна до ръба на клона и надникна надолу. На петнайсетина
метра под тях, на друг също толкова дебел клон, мъже и жени се строяваха в
редици. Тя ги прецени с опитното око на войник. – Това ми прилича на цяла рота...
двеста и петдесет, може би триста мъже и жени – каза тихо французойката. –
Всички са въоръжени простичко: с обикновена броня, кръгли щитове, копия и
лъкове. – Чу се пукане на кожа и дърво и рояк планери се отделиха от дънера на
Игдразил, за да се спуснат и да се присъединят към другите войници. – Хммм... и
всички, които летят, са жени и момичета.
– По-леки са от мъжете – каза Скатах.
– Цветът на униформите им е същият като на долната страна на планерите.
Синьо и бяло – отбеляза Жана.
Сянката кимна.
– Камуфлаж. Всеки, който гледа от земята, трудно ще ги различи на фона на
небето.
Жана огледа по-добре въздушните войски, когато кацнаха. Някои от тях бяха
въоръжени с къси копия за хвърляне, но всички имаха два или повече колчана със
стрели и поне един резервен лък. От годините на битки Жана знаеше, че
резервните са, в случай че тетивата се скъса. Войникът просто щеше да хвърли
лъка и да грабне новия.
– Не виждам знамена – каза тя тихо.
– Вероятно защото няма да са им нужни – рече Скатах. – Знамето е от полза само
на бойното поле, когато трябва да различиш приятел от враг. Когато ти се
сражаваше с англичаните, оръжията и броните ви много си приличаха, но твоите
хора знаеха, че трябва да се съберат при бялото ти знаме. В битка като тази едно
знаме само ще се пречка. Обзалагам се, че онзи, срещу когото ще се бият,
изглежда по коренно различен начин – от различна раса, с различен цвят, от
различен биологичен вид. – Тя се усмихна на приятелката си. – В такъв случай
