Чародейката полностью

сините очи на Маретю. – Щом знаеш кой съм, значи знаеш и какъв съм, какво съм

направил. Защо ми помагаш?

– Защото всички имаме роля в спасяването на света.

– Дори и аз ли?

– Особено ти.

Маретю помъкна Дий по оставащите двеста стъпала. Английският безсмъртен бе

преметнал ръка през рамото на мъжа и бе притиснал глава към гърдите му. Не

чуваше сърцебиене и докато се изкачваха все по-нагоре, осъзна, че Маретю не се

задъхва от усилието. Той изобщо не дишаше.

Високият синеок мъж припкаше леко нагоре по стълбите. На някои места стената

бе прозрачна и Дий можеше да зърне сивия океан, изпъстрен с бяла пяна. Огромни

вълни се блъскаха в каменист бряг, очертавайки с водните си пръски един град. В

морето гигантски синьо-зелени айсберги се разбиваха в невидими скали. Докато се

изкачваха, Дий забеляза, че някои стъпала изпускат странни миризми или

проблясват в чудати цветове, когато минават по тях. Други трептяха в музикални

ноти или пък температурата рязко се покачваше и спадаше.

– През Сенкоцарства ли минаваме? – попита Дий.

– Много си проницателен.

– Страшно бих искал да изследвам това място – прошепна Дий.

– Не, докторе, не би – рече убедено Маретю. – Тази кула е построена върху

пресечната точка на дузина лей-линии, на място, където се пресичат поне толкова

Сенкоцарства. Някои от тези стъпала ни въвеждат и извеждат от някои от най-

лошите светове, създавани някога. Ако се задържиш прекалено дълго на едно

стъпало, не се знае къде можеш да се озовеш. Или какво можеш да привлечеш.

– Да, но помисли си за приключението.

– Има приключения, които не си заслужава да преживееш.

Дий погледна в очите на Маретю.

– Доколкото разбирам, ти си преживял някои такива?

– Да.

– Така ли загуби ръката си? Чакай да позная: някое гладно чудовище я е

отхапало, а после Авраам ти е направил тази кука.

– Не, докторе. Бъркаш ужасно. – Маретю се засмя и в този миг звучеше като

много млад. – Освен това мисля, че ако Авраам ми беше направил заместител, щях

да го помоля за нещо с по... ръкоподобна форма, което да ми е по-полезно. – Той

прокара куката по кристалната стена и върху тях се посипаха дъго-цветни искри.

Металният полукръг лумна в светлина, оживял от мистични символи. – В началото я

мразех – призна мъжът.

– А сега? – попита Дий.

– Сега тя е част от мен. И аз съм част от нея. Двамата заедно променихме света.

Маретю се промуши през тесен правоъгълен отвор и остави стария Дий да седне

върху плоския покрив на кристалната кула.

– Оттук мога да видя света. – Авраам Мага отстъпи от един тумбест цилиндричен

телескоп и се извъртя, така че само едната му страна да е обърната към Маретю и

Дий. – Елате да погледнете.

– Моля те, дай ми минутка да се съвзема. – Докторът протегна крака и се отпусна

назад, облягайки се на скованите си ръце. Взря се нагоре към високата русокоса

фигура, увита в наметало от блестящо златно фолио. – През всичките дълги години

на живота си винаги съм те смятал за легенда – прошепна той. – Изобщо не съм си

представял, че си истински.

– Разочарован съм, докторе. – Авраам кимна лекичко с глава и се изсмя тихо. –

Знаеш, че в сърцето на всяка легенда има зрънце истина. Цял живот си си имал

вземане-даване с чудовища. Общувал си със същества, които са били почитани

като богове, и си се сражавал редом с кошмари. И въпреки това ме смяташ за

легенда!

– Всеки обича да вярва в някоя и друга легенда. – Дий протегна ръка нагоре и

Маретю му помогна да се изправи.

Стояха върху плоска кръгла площадка на върха на кристалната кула. Духаше

силен и остър вятър, напоен с дъх на сол и морски пръски и пълен с малки, жилещи

късчета лед.

– За мен е истинска чест да се срещна с теб. – Дий пристъпи напред и протегна

ръка, но Маретю нежно я бутна надолу и поклати лекичко глава.

– Мага няма да се ръкува с теб, докторе.

Авраам отстъпи от телескопа.

– Ела да погледнеш.

Инструментът бе направен от нещо, което приличаше на плътен кристал с кремав

цвят. Повърхността му бе разделена на фасетки. Тънки сребърни обръчи опасваха

тръбата, а когато Дий надзърна в окуляра, откри, че той трепти и прелива като

живак.

– Маретю го донесе от едно от пътуванията си – рече Авраам. Гласът му

излизаше трудно, сякаш всяка дума изискваше голямо усилие. – Не иска да ми

каже къде го е намерил, но подозирам, че е творение на Архонтите, а не на

Земните господари. Техните артефакти са с доста грубоват дизайн. Докато в този

има някаква изящност.

– Не виждам нищо – каза Дий. – Трябва ли да се фокусира?

– Помисли си за някого – рече Авраам. – За някого, когото познаваш добре. Бих

казал някого, когото обичаш, но осъзнавам, че в твоя случай трудно ще се намери

такъв.

Дий погледна в телескопа.

... Софи и Джош , седящи на кръгла маса , отрупана с храна. Срещу тях бяха

Изида и Озирис.

Той дръпна рязко глава назад, а после пак се наведе към окуляра.

... Вирджиния Деър , в свободна бяла роба и сламена шапка , върви по улици , гъмжащи от дребни , мургави хора. Червенооки анпу в черни брони я

наблюдават от сенките.

– Невероятно – каза Дий, вдигайки поглед. – Това е като ясновидско кълбо. Само

хора в това Сенкоцарство ли може да вижда?