Маретю пристъпи напред и взе Книгата от ръцете на стареца. Сложи я върху
куката си и отгърна корицата. По куката му моментално запламтя жълто-бял огън,
цвърчащи струи закапаха по камъните, сипейки искри като фойерверки.
– Истинска е – обяви той.
С почти болезнено усилие Авраам вдигна златната си ръка и я отпусна върху
рамото на Дий.
– Докторе, някога не си ли се питал защо все не успяваше да настигнеш
семейство Фламел, защо те винаги се измъкваха малко преди твоето пристигане?
– Разбира се. Винаги съм смятал, че имат късмет... – започна той. После поклати
глава. – Но ничий късмет не продължава толкова дълго, нали?
Маретю захлопна Книгата. Огънят върху куката му угасна.
– От теб никога не се е очаквало да откриеш семейство Фламел и Сборника. До
миналата седмица, разбира се, когато някой ти се обади, за да ти каже адреса на
книжарницата в Сан Франциско.
– Това сте били вие? – прошепна Дий, местейки поглед от Маретю към Авраам. –
Мислех, че работя за Изида и Озирис.
Сините очи на Смъртта се присвиха насмешливо.
– Така е, но понякога ти – и те – работите за мен.
21 Недостижими се наричат целите положителни числа, които не могат да бъдат изразени като сума от
всичките делители на някое цяло положително число. – Б. пр.
Глава 26
Когато бе много малък, Джош страдаше от поредица странни и ужасни кошмари.
Сънуваше, че стои до спящото си тяло и го гледа отгоре. Понякога седеше на
края на леглото и се взираше в себе си, но често плуваше под тавана и се
наблюдаваше оттам. Нито веднъж не изпита чувството, че се намира в някаква
опасност, но въпреки това смущаващите образи го караха да се буди с писъци.
След тези сънища винаги му бе трудно да заспи отново.
Като порасна, сънищата почти изчезнаха. В периоди на силен стрес – обикновено
около времето на класните работи – се връщаха, но вече бяха загубили
способността си да го плашат. Сега не бяха нищо повече от странни образи.
Понякога, докато се рееше в тази сумрачна зона между съня и будното състояние,
улавяше някакъв бегъл проблясък от онзи стар сън и за миг откриваше, че стои
извън тялото си и се гледа как спи. Един ден, докато сърфираше из интернет,
случайно откри, че за това си има термин –
В момента му се струваше, че изпитва такова.
Беше точно като в някои от сънищата му.
Гледаше се как седи на една маса с родителите си и сестра си. Всичко беше
нормално: в чинията пред него имаше плодове, а до тях – чаша портокалов сок. По
средата на масата имаше големи купи със салата и две кани с вода – едната с лед
за баща му и Софи, а другата без лед, както я предпочитаха той и майка му.
Всичко беше толкова познато.
Само дето беше погрешно.
Мъжът и жената, които седяха на масата, изглеждаха като родителите му, Ричард
и Сара Нюман. Имаха същия цвят на очите, същите черти на лицата, същите
бръчки в ъгълчетата на устите и очите. Мъжът, който приличаше на баща му, дори
имаше тънък белег с формата на полумесец върху бръснатата си глава – блед
полукръг, изпъкващ на фона на загорялата му кожа.
Но това не бяха родителите му.
Жената, която приличаше на майка му, носеше одеждите и украшенията на
Древен Египет.
В това нямаше нищо нередно. Когато ходиха в Египет преди няколко години, тя
носеше подобни дрехи на лодката, с която се бяха спуснали по Нил.
Но ноктите и на жената, и на мъжа бяха боядисани в черно.
Това беше странно – той никога не бе виждал баща си да си боядисва ноктите, а
и черното не бе цвят, който майка му би избрала.
Когато тези хора се усмихнеха, зъбите им изглеждаха прекалено дълги и макар че
не ги бе разгледал отблизо и не можеше да е сигурен, му се стори, че езиците им не
са розови, а тъмнолилави.
Такова нещо не бе виждал никъде.
А като погледнеше сега, дори храната и самата маса не му се струваха съвсем
истински.
Масата представляваше кръг от злато и сребро, увити едно около друго като
символа на ин и ян. Той и Озирис седяха един до друг откъм златната страна,
докато сестра му и Изида седяха откъм сребърната.
– Джош?
Чиниите пред него бяха златни, отрупани със смайващо многообразие от плодове
– но при внимателен оглед той можеше да разпознае само няколко от тях. А чашата
със сок беше от чисто злато.
И сестра му...
Джош погледна през масата към Софи. Близначката му се взираше надолу към
сребърната чиния, отрупана с череши и грозде, твърде едри, за да са естествени.
Сребърната £ чаша бе пълна до ръба с вода, а тъпият нож и двузъбата вилица
също бяха от сребро. Тя го забеляза, че я гледа, и вдигна глава, и в този миг той
видя в очите £ същото объркване.
– Джош?
Джош усети как светът се изплъзва и размества отново и осъзна, че това не е
сън. Сърцето му заблъска болезнено и той усети как дробовете му се свиват.
Подсъзнанието му му съобщаваше нещо важно. Само че още не бе сигурен какво.
– Джош?
Гласът на Изида бе рязък.
Той си пое дълбок треперлив дъх и усети как светът помръдва и се намества.
Огледа се и видя, че всички го зяпат. Разкърши рамена и завъртя глава насам-
натам. Руменина изби по бузите му.
– Съжалявам, май се отнесох за момент. Може дори да съм задрямал. – Той се
