Изквича и се затъркаля надолу по най-кривата улица на света. Левият £ крак улучи
по-едрия, тъкмо докато трескаво се отдръпваше от пътя £. Нещо в бедрото му
изпращя и той се стовари на земята толкова тежко, че можеше да си счупи и нещо
друго.
Цагаглалал продължи нататък, без да им обръща повече внимание.
Атон си имаше своите недостатъци. Беше го виждала, когато идваше при Авраам.
Господарят на Дану Талис бе надменен – опасно надменен – и импулсивен, но за
разлика от много други Древни, признаваше, че светът се променя и че ако Дану
Талис – и дори самите Древни – искат да оцелеят, трябва също да се променят.
Светът принадлежеше на новите раси, и най-вече на хората. Атон работеше заедно
с Авраам, Прометей, Уицилопочтли и Хеката, за да подготвят бъдеще, в което
Древните и хората ще могат да живеят заедно. Хронос им бе показал множество
ужасяващи варианти на бъдещето, но бе успял да им покаже и някои чудеса.
Цагаглалал живо си спомняше една конкретна възможност. В тази времева линия
невероятно напредналата цивилизация на хора и Древни бе преоткрила и дори
надминала знанията на Земните господари. Бяха напуснали пределите на планетата
и бяха започнали да колонизират околните светове. Империята на Дану Талис не се
простираше само върху една планета, а върху цели галактики. А в сърцето на тази
огромна галактическа империя стоеше кръглият град Дану Талис върху една
мъничка синьо-зелена планета в покрайнините на Млечния път.
– Златен век – беше казал Авраам, несъзнателно потупвайки по кожата си, която
още тогава започваше да се нашарва с твърдо злато.
– За съжаление никога няма да се сбъдне – беше се изкискал Хронос. – Това е
просто една сянка на онова, което може да стане.
– А защо не? – бе попитал Авраам.
– Защото Бастет и другите като нея, които живеят в тъмното минало, няма да го
позволят. Те вярват, че като даваме сила на хората, ще станем по-слаби.
– Тъмни древни – бе промърморил Авраам.
Тогава Цагаглалал за първи път чу това название.
Сянка плъзна от парка вляво и се разстла по улицата. Тя шаваше и растеше, и
водни капчици блестяха върху мръсна черна козина и дългите виещи се опашки.
Устата на Цагаглалал се сви от погнуса. Тя нямаше определено отношение към
плъховете, но тези явно бяха под контрола на някой Тъмен древен. Цагаглалал
нагази в пъплещата маса и гадинките моментално се скупчиха около нея, мъчейки
се да се покатерят по краката £, но не можеха да се заловят за бронята. Зъби
стържеха по металните £ подбедреници като нокти по черна дъска.
Аурата на Цагаглалал лумна в ослепително бяло. Запулсира около тялото £ в
концентрични кръгове и плъховете се превърнаха в червено-черна пепел, която се
заиздига спираловидно в мъглата. Внезапният изблик на сила също така разкъса
контролиращата магия и оцелелите гризачи изчезнаха с писукане в канавките.
Без да нарушава крачка, Цагаглалал се обърна надясно и продължи по улицата,
насочвайки се към водата.
Дану Талис можеше да поеме по пътя към златния век, но алчността на Бастет бе
по-силна от всякакъв здрав разум. И в една ужасна вечер Анубис и отряд анпу
вдигнаха бунт и затвориха Атон. Господарят на Дану Талис бе обвинен, че е
заговорничил да унищожи островната империя.
Цагаглалал внезапно се закова по средата на „Джеферсън“ и отметна глава
назад. Във въздуха се бе появил нов мирис. Дъх на нещо древно и ужасяващо се
носеше откъм лявото £ рамо. Тя завъртя глава: идваше откъм моста „Голдън
Гейт“. Надуши изгорял емайл, гниеща земя и кръв, и непогрешимата воня на
дракон.
– Спарти – каза тя с погнуса.
Инстинктивно разбра, че това бе причината за връщането на Бастет.
– Какво да правя? – запита се на глас.
Семейство Фламел имаха нужда от помощта £, за да задържат чудовищата на
острова, но заплахата на моста бе по-непосредствена. Ако Спартите влезеха в
града, щеше да настъпи хаос. Беше ги виждала в действие и преди. Всеки от тях
щеше да убие стотици – дори хиляди – хора, а онези, които създанията не изядяха,
щяха да се върнат към някакво подобие на живот като зомбита и да се клатушкат
още двайсет и четири часа, преди телата им да се разпаднат. Бедните твари бяха
безобидни, но видът им беше стряскащ и крайно ужасяващ. Всичко щеше да бъде
загубено.
С натежало сърце Цагаглалал се обърна към моста „Голдън Гейт“. Не можеше да
направи нищо, за да помогне на двамата Фламел. Те трябваше да се оправят сами.
Глава 25
– Колко още остават? – изпъшка Дий.
Безсмъртният беше започнал добре, но бе успял да изкачи само петдесет
стъпала, преди да спре, дишайки тежко, с разтуптяно сърце.
Гласът на Маретю отекна от каменните стени.
– Общо са двеста четирийсет и осем от долу до горе. Остават ти около двеста.
– Двеста четирийсет и осем. Едно от недостижимите числа21 . Защо ли не се
изненадвам?
– Трябва да продължаваме, докторе.
– А аз трябва да си поема дъх – изпъшка Дий.
– Нямаме време.
– Остави ме да си почина... освен ако не искаш да пукна тук, на тези стъпала.
– Не, докторе, няма да те оставя да умреш още. – Маретю протегна ръка. – Дай
да ти помогна.
– Защо? – Дий се отпусна на гладките кристални стъпала и вдигна поглед към
