– Ако го нахраниш с кръв и болка, ще ти покаже други времена и други места –
прошепна Авраам. – Аз не го храня.
– Ти обаче го храниш. – Дий се извъртя, за да се вгледа в Маретю.
– Понякога – призна мъжът. Някаква тъга премина през очите му. – Има някои
хора, които искам да държа под око.
– Страшно бих искал да имам нещо такова. Мога да му измисля хиляди
приложения.
Маретю поклати глава.
– То щеше да те унищожи, докторе.
– Съмнявам се.
– Понякога, като погледнеш в телескопа, откриваш, че оттам те гледа нещо. Нещо
гладно.
Дий сви рамена.
– Както ти самият каза, виждал съм чудовища и преди. А и те не могат да ти
причинят кой знае какво от другата страна на телескоп.
– Те не винаги са от другата страна на телескопа – рече Авраам. – Понякога
минават през него. – Мага се извърна, за да може безсмъртният да види цялото му
тяло. Лявата страна на лицето му – от челото до брадичката и от носа до ухото –
представляваше твърда златна маска. Само окото му оставаше незасегнато,
макар че бялото бе станало бледо минзухарено и златни нишки се виеха през сивия
ирис. Горните и долните зъби от лявата страна на лицето му бяха от чисто злато, а
лявата му ръка бе покрита с нещо, което приличаше на златна ръкавица.
– Промяната – ахна Дий.
– Впечатлен съм. Малцина хора от твоето време изобщо знаят за нея.
– Аз не съм обикновен човек.
– Виждам, че си надменен както винаги, докторе. – Авраам се обърна пак към
телескопа и долепи здравото си око към окуляра.
Дий изведнъж усети, че се чуди кого ли гледа Авраам.
– Рано или късно Промяната изкривява всички ни. А някои – като твоята
приятелка Бастет – превръща в чудовища.
– Всяка Промяна уникална ли е?
– Да, специфична за дадената личност. Промените може да си приличат, но няма
две еднакви.
Дий докуцука, за да застане до Авраам, и се взря внимателно в ръката му.
– Може ли? – попита той.
Главата на Мага помръдна лекичко.
Дий допря показалец до рамото на Авраам и натисна. Беше твърдо. После почука
по него с кокалчетата си. То издаде глух звук.
– Аурата се втвърдява върху кожата ми.
– Видях нещо подобно в една пещера под Париж.
– Зефания взе идеята за наказанието на Марс от моята Промяна.
– И не е обратимо?
– Не. Поколения от Древни и Велики древни са се опитвали да обърнат процеса.
Понякога има малък успех, но никога за постоянно. – Авраам отстъпи от телескопа
и се завъртя бавно с лице към Дий. – Какво да правя с теб, докторе? Наблюдавал
съм човешкия свят в продължение на поколения. Виждал съм герои и злодеи.
Изучавал съм семейства и отделни личности, проследявал съм цели родословия в
течение на безброй векове. Разбирам хората, знам какво ги движи, какво ги
мотивира. Знам как и защо обичат и от какво се страхуват. Но ти... Ти си загадка.
Дий хвърли бърз поглед към Маретю.
– Това хубаво ли е или лошо?
Авраам отиде до ръба на кулата и се взря към далечния град.
– Нямаш представа колко малко оставаше да те унищожим – продължи той. –
Хронос предложи да прати Маретю назад във времето, за да убие най-далечния ти
предшественик и да заличи целия ти род.
– Радвам се, че не си го направил – промърмори Дий, кимвайки на Маретю.
– Недей да благодариш на мен. Аз исках да го направя.
Тихи стъпки отекнаха по стълбите и Дий се обърна точно когато на площадката се
появи красива млада сивоока жена. Тя не обърна внимание на Магьосника, усмихна
се на Маретю, а после наметна дебел плащ с качулка върху рамената на Авраам.
Взря се в Дий.
– Аз също исках да го направя.
– Това е жена ми, Цагаглалал.
Дий се поклони леко.
– За мен е чест.
– Няма защо – сопна се тя. – С най-голямо удоволствие бих те бутнала от тази
кула. – Тя издърпа внимателно мъжа си от края на площадката, а после го
заобиколи и застана пред него, така че той да я вижда. – Моментът почти настъпи.
– Знам. Слизай. Приготви се. Аз почти приключих с доктора.
Цагаглалал мина бързешком покрай Дий и изчезна по стълбите.
– Тя ще те мрази в продължение на хилядолетия. – Авраам протегна ръка. – Дай
ми моята книга, докторе.
Дий се поколеба.
Дясната страна на лицето на Авраам се изкриви в зловеща усмивка.
– Човек трябва да е много тъп, за да си помисли да направи някаква глупост сега.
Или още по-зле – да се опита да преговаря.
Докторът бръкна под ризата си. На връв, окачена около врата му, висеше мека
кожена торбичка. Той я дръпна и връвта се скъса.
– Джош носи страниците, които откъсна от Сборника, по подобен начин – каза
Маретю.
– Знам. Току-що го разбрах. Не мога да повярвам, че през цялото това време са
били у него. Бяха толкова наблизо; само да ми ги беше дал, всичко щеше да е
толкова различно. – Дий въздъхна.
– Животът ти е пълен с разочарования – рече Маретю.
– Това сарказъм ли е? – попита Дий.
– Да.
– Изпитал съм немалко разочарования – призна Магьосника. Бръкна в торбичката
и извади малката, обкована с метал, книга. – Прекарах целия си живот в
преследване на тази книга. През вековете неведнъж бях на косъм да я получа. Но
от мига, в който тя най-сетне попадна в ръцете ми, всичко се промени. Това
трябваше да е най-големият ми триумф. – Той поклати леко глава. – Вместо това
всичко тръгна на зле.
