Скатах бе заела позиция до вратата, с гръб към стената. Паламед бе направил
същото от другата страна.
Шекспир стоеше до прозореца и се взираше с увиснало чене надолу към
сърцевината на дървото. Драскаше си стенографски бележки върху парче
жълтеникава хартия с малък нагризан молив. Жана и Сен Жермен стояха хванати
ръка за ръка пред трона и гледаха Древната.
С течение на деня Хеката се бе състарила.
Нейната Промяна бе уникална: сутрин тя бе младо момиче, което бавно се
превръщаше в зряла жена следобед и бързо се състаряваше в края на деня. На
преклонна възраст лягаше да спи в дълъг, тесен, издълбан корен на Игдразил и
призори бе отново млада. Момичето, което се събуждаше сутрин, не притежаваше
знанията на жената от предишния ден, а старицата, в която се превръщаше вечер,
забравяше всичко, случило се през слънчевите часове. Само зрялата жена, която
управляваше следобед, когато слънцето е високо в небето, знаеше всичко за
другите свои проявления. Тя бе неразривно свързана с дървото, а дървото бе по-
старо от това Сенкоцарство, с произход отдавна загубен в мъглите на историята.
Мнозина вярваха, че то е разумно.
– Остават ми броени минути, а все още има много неизречено – каза белокосата
жена на трона. – Състарявам се бързо и скоро може дори да не знам кои сте. –
Зъбите £ се белнаха в усмивка на фона на тъмното £ лице, но никой не се засмя.
Знаеха, че не се шегува.
– Събитията вървят към своя завършек – рече тя бързо, местейки поглед от лице
на лице. – Не познавам повечето от вас – макар че идването ви бе предречено от
Авраам и това ми стига. Мага ми каза, че човеци от Идните времена ще дойдат, за
да се бият заедно с нас за оцеляването на моя свят и за бъдещето на своя. – По
роклята £ трепкаха и пробягваха цветовете на дъгата. – Живеем в опасно време.
Казаха ми, макар че не го разбирам съвсем, че в този конкретен времеви поток
съществува възможност да се оформи бъдещето и да се пресътвори всичко. Това
звучи удивително, дори безумно, но пък ние живеем в необикновена епоха.
Изглежда, някои други се опитват да преправят бъдещето, за да съответства на
техните нужди. Авраам и Хронос ме увериха, че ако тези други успеят, тогава
безчет милиарди животи просто ще секнат. – Тя поклати глава. – Няма да го
позволя.
– Значи се готвите за война – рече Скатах. – Видяхме строяването на войските.
– Не за война. За спасителна мисия. Макар да се страхувам, че няма да свърши
добре. – Възрастната жена се обърна и погледна към Прометей. – Всичко готово ли
е?
– Да, милейди. – Древният кимна. – Чакаме вашите заповеди.
На челото на Хеката се бяха появили първите бръчици, почти невидими на фона
на черната £ кожа. Тя се намръщи и бръчките се задълбочиха.
– Знаете ли кой е най-големият дар на един родител към децата му? – попита тя,
оглеждайки стаята.
Никой не отговори.
– Независимостта. Да им позволи да навлязат в света и да взимат собствени
решения, да вървят по собствени пътища. Ние Древните наследихме истински рай
от Архонтите и Великите древни. Не се отнасяхме добре с него и за всеки, който
има очи да вижда, е ясно, че ако продължаваме така, този свят е обречен. А ние
ще продължим – защото няма желание за промяна. Знаете ли коя е най-голямата
грешка, която може да допусне един родител? – попита тя.
Никой не помръдна.
Древната огледа пак стаята.
– Някой от вас има ли деца? – попита тя.
Уилям Шекспир се откъсна от прозореца.
– Аз имах. Две момичета и момче – рече той гордо.
– Ти си разказвачът, Барда, нали?
Шекспир кимна.
– Бях. Някога, много отдавна.
– Кажи ми тогава, разказвачо – коя е най-голямата грешка, която може да
допусне един родител? – попита тя.
– Да вярва, че децата му ще са същите като него.
Хеката кимна.
– Светът се променя. Той вече принадлежи на следващото поколение. – Тя
посегна и сложи ръка на рамото на Прометей. – Принадлежи на човечеството. Но
има Древни, предвождани от Изида и Озирис, или пък следовници на Бастет, които
не могат да си представят свят, в който те не управляват. Затова кроят планове да
запазят властта си. Те ще ни унищожат. Всички нас: както Древни, така и хора. А
това няма да го позволя. – Бързо стареещата жена се изправи. – По-рано днес,
когато придобих тази форма, научих, че Бастет и Анубис са въстанали срещу Атон.
Краят трябва да е наистина много близо. Време е.
По цялата дължина на Игдразил премина лека вибрация, жужене, от което
дебелото дърво затрепери. Пламъкът на свещта затанцува. Прометей моментално
се приведе напред, вдигна стъкления глобус и угаси пламъка с пръсти.
Хеката наведе глава и вдигна дясната си ръка.
– Слушайте – прошепна тя.
– Уил, какво става там навън? – извика Паламед.
– Светлините гаснат – прошепна Барда, взирайки се в кухата вътрешност на
дървото. – Листата падат като сняг.
Една по една всички светлини в Световното дърво угаснаха. Гласовете замряха.
Скърцането, пукането и въздишките на Игдразил се чуваха ясно.
– Боли го – прошепна Хеката.
Втора вибрация пробяга по дървото.
– Земетресение – прошепна Скатах. Усещаше треперенето му с гръбнака си.
– В последните дни те зачестиха – каза Прометей. Не понечи да запали пак
